Искаше ми се да променя нещо с мен. Не можех обаче да разбера как? Някак си с каквото и да се захвана го провалях. Провалях го с бързане. Ето например първата ми целувка с момиче... Ще запитате защо давам такъв тривиален пример? Ами това ми хрумна като първи пример. Целунах я още като се срешнахме в парка за първи път. Отговорът не бе романтичен. Съдбата обича смелите? Да бе, да. Получих звучна плесница и повече не я видях. Всъщност след този случай никое момиче не излезе с мен. Не и от гимназията. Нямах възможност като едноръкия и еднокрак просяк да целувам всяка жена на метрото та от 100 две да ми пустнат. За това записах философия като специалност. Бъдещето си го представях като преподавател в катедрата. Обаче аз не бях чак такъв гений. И ето ме сега забил поглед тъпо в философията на Киркегор и се чудех... Абе този човек ако е искал да пробие с философията си защо не я е представил в по –лесна за възприемане форма? И тези термини? За бога за какво ми бяха? Те не ми предлагаха нищо. Не успяваха да дадат обяснение на нищо а само повдигаха още въпроси. Вдигнах телефона и набрах една колежка, беше любимката на професорите и разбираше от всичко. Вечно усмихната и самоуверена.

- Ало?-гласът и беше леко изнервен. Сигурно и тя учеше. За утре имахме реферат точно за това се мъчех върху големият тома на бюрото ми.

- Здрасти Красимир е.

- Какво има?

Сприятелихме се случайно като ни сложиха да работим по един проект заедно. Справихме се и то благодарение на нея.

- Не мога да разбера този кретен какво е искал да каже изобщо.

- За кой говориш?

- За Киркегор.

- Ами според мен...-тя започна да ми обяснява отново със странните термини. Разбрах значението на термините, но до там.

- Забрави прекъснах.-прекъснах я аз.

- Явно няма да предам реферат.

- Но той е задължителен.-очудено ми отговори тя.

- Знам, но честно казано не знам защо се захванах. Освен това вече губя търпение. Успех!-затворих и и я оставих да се справи със задачата. Сигурен бях, че ще успее.

Седнах и зазяпах страниците на големият филисоф. „Множеството е неистина" или „Истината винаги е в малцинството". Страхотна мисъл няма що. „Естетически стадий", „нравствен стадий" и „религиозен стадий". Замислих се аз в кой стадий съм. Май в първият. Нищо нямаше да излезе от тая работа. Нямах никакво желание да се задълбавам а и религиозно наклонената му философия не ми допадаше. Обаче ходи да обясниш това на дъртата професорка, веднага ще те изографиса в двойка. Седнах да пиша нещо, но някак си този философ не ми пасваше на настройката ми. Чувствах се като в клетка и ми идваше да крещя. „Ако мога обективно да опозная Бога, тогава не бих вярвал, но тъкмо, защото не мога да го направя, трябва да вярвам!” Написах тези думи и се вгледах в тях. Бяха цитат от книгата. Що за безумие. Едно нещо разбрах, човека явно много вярващ е бил. Прелистих страниците в опит да събудя задрямалата си муза. Нищо не ми хрумваше и побеснях. Нетърпението ми изби и изкрещях гледайки нагоре. Защо му е трябвало на този да създава философско течение или каквото е там? Само за да ме затруднява. Бях си втълпил, че ще успея като преподавател по философия а аз като студент не можех да се справя. Бил е първият философ екзистенциалист. И колкото повече се напъвах да го разбера не успявах. „Ожени се и ще съжаляваш; не се жени – пак ще съжаляваш; независимо дали се ожениш или не, все ще съжаляваш.” Не виждах смисъл и в това негово твърдение. Загледах се нагоре в тавана на тясната ми студентска „квартира 18 квадрата”. Тази идиотска песничка на НЛО. В момента наистина ми се искаше да съм където и да е другаде само не и тук над томчето на Киркегор както се пееше в песента. Отпуснах се без всякаква надежда като Данте в моя собствен ад на моето легло под наем и въздъхнах. Какво пък и да се проваля какво толкова. Бях се ровил в интеренет преди това, можеше да намеря някое есе някъде. Обаче това криеше опастности. Като например да те хванат. А и в повечето случаи изискваха солено заплащане. Майната им сам щях да се справя. Горе близо до самият таван на стената забелязах нещо да се движи. Едно паяче. Хрумна ми детската песничка от американски произход е аз и направих свободен превод:

„Едно малко паяче

Лази по стената

Какво ще прави

Какво ще прави

Ако падне на земята

Дали ще се смачка

Или оцелее защото е силно

И може да се смее?”

Беше идиотска, но някак си ми подейства положително. Вгледах се в него. Изправих се и започнах да го наблюдавам отблизо. Имаше малко кръсче на гърба и усилено правеше нещо с предните си крачка. Скоро се появи нишка и той бавно продължи да я удължава. Преметна я през ъгъла и я закачи за тавана. След това започна да тегли нова. Някак си това ми подества положително. Не знам дали усещаше присъствието ми, но не му пукаше и продължаваше да източва паяжината си. Той имаше цел и гледаше да я постигне без значение какво става около него:

- Малко паяче

Лази по стената

Какво ще прави то

Когато падне на земята?

Дали ще се изправи?

Или за паяжината си ще забрави?

В главата ми започна да се оформя идея. Странна, но някак си гъделичкаща с очарованието си. Усетих странна еуфория. Имаше нещо жизнеутвърждаващо в този малък арканоид. Седнах на леглото си и отново се вгледах в него. Взех лист хартия и започнах да пиша. Мисълта ми потече като бистро поточе. „Вярата за която говори Киркегор може да се сравни с оплетена паяжина от паяк....”

Написах есето си за около час. Вгледах се в малкият си приятел и открих, че той вече беше кръстосал няколко нишки. Бе започнал да постига целта си в голяма степен. Знаеше, че трябва да го направи и просто го правеше. Вярваше, че така е редно и така трябва да постъпи. Сякаш бе постигнал хармония със себе си и нищо не можеше да му попречи да завърши това, което бе започнал.

-Малко паяче

Падна на земята

Паяжината му съдрана

На пода до него се мята

Ще се качи ли то отново

Горе на стената или ще остане до нея

Да се мята?

Паяжината му изглеждаше някак си странно крехка и силна едновременно. Сребристият и цвят проблясваше на светлината на нощната лампа. Учудващо, но паякът бе успял да ме накара да се успокоя и да разебар дори такава философия като киркегоровата. А може би всички имахме нещо общо с паяка, за това и някои се страхуваха от него? Всички изграждаме мрежи от планове, но не винаги вярваме в тяхното осъществяване и тогава те се разпадат като изоставени и безполезни паяжини. Аз бях напът да изоставя моята. Мантрата на паяка ми подейства като балсам за нервите.

- Малко паяче

Лази по стената

Ще се спъне ли то

И ще падне ли на земята?

Върианти на песничката ми се въртяха един след друг и във всеки един аз сякаш виждах себе си и въпросите,които си задавах. Щях ли да успея и ако да кога?

- малко, малко паяче

Мрежа ти си си плети

Ще хванеш ли нещо в нея

Или гладно ще стоиш?

Усмихнах се. Кликнах в интернет и влязох в пощата си. От там изпратих есето. Изикванията бяха да е от максимум две машинописни страници. И да бъде предадено до пет следобяд. Изпратих го в пет без една. Утре щяха да излязат резултатите. Погледнах нагоре. Малкият ми приятел бе седнал в поза лотос и се наслаждаваше на гледката от новият му дом. Сигурно щеше да умре от глад тук, но изборът си бе негов. Нямаше да го закачам.

На сутринта станах по рано и сякаш по навик погледнах нагоре. В мрежата му се бе уловило нещо и той го обработваше. Явно неговата вяра му бе помогнала.

На лекциите отидох с адско спокойствие. С наближаването на упражненията обаче стомахът ми се сви. В междучасието излязох и отново си затананиках.

- Малко, малко паяче

Имаш ти късмет

Ако паднеш на земята

ще си станеш кат атлет

и отново ще изкачиш ти стената

с нова паяжина да блесиш в позлата.

Разсмях се.

- На какво се смееш. Успя ли с есето.

- Аха, изпратих го навреме.-извърнах се аз. Беше Руми колежката с която говорих вчера.

- А на какво се смееше?

- Малко паяче

Лази по стената

Какво ще стане

Ако падне на земята?

- Моля?

- От вчера тази песничка ми се върти в главата като мантра.

- Аха.-провлачено каза тя. Изгледа ме сякаш Киркегор ми бе бръкнал в мозъка и го бе изпил със сламка.

- Добре съм, просто...абе сложно е за обяснение.

- Няма значение да влизаме ще ни оценяват.

Седнахме един до друг и професорката влезе. Огледа ни един по един сякаш ни виждаше за първи път. Посочи Руми.

- Госпожице, много точно сте усетили духът на философията на Киркегор, сакаш сте говорили с него...буквално.-последната и дума прозвуча като подчертана. Руми си позволи да се изчерви и усмихне.

- Вие получавате една от малкото  шестици. Всъщност те са само две.

Аз въздъхнах, явно паячето не ми бе помогнало съвсем.

- Малко малко паяче

Ходи по стената

Какво ще прави то,

Ако падне на земята?

Зяпнах преподавателката си. Какво и ставаше само аз знаех тази интерпретация. Тя ме гледаше над очилата си както и всички останали. Почувствах се гол на президетска реч,която се излъчва пред целия свят и аз бях говорителя.

- Г-н Николов, интересна интерпретация на вярата според Киркегор, сам ли я измислихте?

- Ахххъъъм.-устата ми бе пресъхнала. Наум започнах да си повтарям песничката.

- Не ви разбрах.

- Да абсолютно, сам го направих.

В залата се чу смях.

- Малко паяче

Стани изправи се

Изправи се и лази по стената

За да ти се случат чудесата

Своята паяжинка ти плети

И за глупости не мисли.-промърморих аз.

- Не ви чух г-н Николов?

- А нищо.

- Отново за паячето ли си тананикахте?

- Да госпожо, но не помня да ви го пращах.

- Може и да не сте искали, но то се озова при мен. Всъщност вие сте другата шестица а вашата песничка е достта полезна, има хляб във вас. Все пак кажете нещо което да потвърди, че есето е свързано с Киркегор до голяма степен?

Спомних си последният цитат от него, който бях прочел и се хванах за него като удавник за сламка.

- Киркегор е казал: „Хвала на теб, хиляди пъти хвала на този, който ни дава израза, когато неволята на живота ни сполети и ни остави голи на брега, който ни дава листа на словото, за да можем да покрием голотата си.” И смятам, че този цитат отговаря на това, което съм написал.

- Много точно г-н Николов, явно не е било само свободни съчинения. Най-добрите есета ще бъдат изложени на страницата на факултета ни.

Тя ми се усмихна и продължи да раздава останалите оценки. За първи път я видях да се усмихва. Руми ме сръга.

- Ей от къде го измисли това?

- Ами ще си помислиш, че съм откачен.

- Късно е за това.- усмихна ми се тя.

- Като гледах как един паяк плете мрежата си.

- Трябва да го отпразнуваме, искаш ли да го направим в някой от стрийтбаровете?

- Става довечера в 9?

- До довечера.-отвърна Руми.

Прибрах се и погледнах нагоре. Нямаше го малкият приятел само мрежата му. Огледах се, но как ли можех да го намеря? Всъщност той бе свършил своята работа. Нервността ми изчезна.

Вечерта в заведението с приятелите взехме по една бира. Чукнах се с Руми и се огледах. В този момент до мен чух:

- Малко паяче

Малко паяче

Лази по стената

Какво ще стане с него

Ако падне на земята?

Обърнах се рязко. Една девойка отпиваше питието си и разговаряше с нейна приятелка. Избухнах в неистов смях. Беше забавно, песничката, мантрата на паяка се разпространяваше.

...листа на словото, с който покриваме голотата си...

Аха, готин е нали? Благодаря ти!

Даааа...има хляб във тебе:) и ако не преминеш от писане към писаници в мое лице имаш читател:)))
Поздрави,фенрис, И благодаря!:)))))

Радва ме,че не се стремиш към лесната/леката/слава и популярност!:)))))

Радва ме, че мога да разчитам на подкрепата ти!Благодаря ти!:)

Ако е лесно, не е интересно и заслужено, аз искам да бъда себе си това е! Благодаря ти още веднъж!:)

Спонтанността в разказа ми хареса много. Така, без план, обикновено се случват най-хубавите и запомнящи се неща :)

Някои неща трябва да се плануват, но други просто се случват и ти им се радваш, простичко е и много хубаво нали? Благодаря ти!:)