Сянката се стрелна и сякаш изчезна в нощната лампа. Сигурно му се бе сторило. Обаче не беше. Не за първи път ги виждаше. На никой не бе казал за тях, защото не искаше да го смятат за изрод. Нещо вътрешно му подсказваше, че тези сенки имат значение. Наближаваше девет вечерта слънцето вече бе наполовина зад планината. Ускори крачка потръпвайки от внезапно обладалото го странно чувство. Сякаш някой се бе залепил за него. Огледа се. На отсрешната улица един възрастен човек куцукаше в противоположната посока, зад него нямаше никой. Махна с ръка и зави наляво. Наближаваше апаратамента си. Леко се затича. Изви се силен вятър. Живееше на място където ветровете си правеха парти. За това всеки път се прибираше на бегом. Отново усети странното усещане, че някой го следва. Вмъкна се през вратата и веднага я затвори зад себе си. Чувството изчезна и той се обърна. Сякаш нещо се бе блъснало във вратата, която леко се огъна, но това можеше и да е вятъра разбира се. Махна с ръка и се качи в асансьора. Когато вече седеше пред телевизора с чаша топло какао и апетитните хапки, който сам си бе приготвил му се струваше, че всичко си е нормално. Бе забравил за всички притеснения. Въртеше се някакъв сериал за вампири и други подобни същества. Постепенно се отпусна съвсем. Внимателно остави празната чаша на близката масичка и  се протегна. Започна да му се доспива. Остави телевизора на спящ режим и се зави през глава. Бързо се унесе. Бе намерил начин да заспива бързо. Започваше да си разказва една случка. Напълно измислена от него и когато стигнеше до завръзката вече спеше дълбоко.

Будилника на мобилният иззвъня подканяйки го грубичко да се размърда. Ококори очи и се огледа. Включи телевизора, вървеше някаква анимация. Приготви си обяда и излезе навън. Пръскаше дъжд. Като напусна сградата отново усети познатото потръпване в тила, сякаш наистина някой го следеше. Обърна се. Само едно помярче се ровеше в кофата за боклук и дори не гледаше към него. Май прекаляваше с AXN Crime . Ускори крачка и в последният момент се вмъкна в току що пристигналият тролей. Настани се на една седалка и пусна слушалките си, изолирайки се от околният свят четейки книга. Усещането обаче си остана. Може би беше от книгата все пак беше трилър. От време на време сънуваше сън. Странен сън. Намираше се на гробище. Сякаш целият свят бе едно голямо гробище и от гробовете излизаха сенки. Бяха странни. Приличаха на хора, но нямаха лица и не можеха да бъдат докоснати. След това изгряваше слънце и гробищата изчезваха. А сенките се залепваха  за хората и не ги оставяха на мира. Объркваха ги, караха ги да правят каквото те искат. Усети докосване по ръката и стреснато се извърна.

До него седеше едно хлапе, ученик вероятно.

- Да?

- Какво да?

- Не ме ли докосна преди малко?

- В грешка сте.

- Извинете.

Отново се потопи в книгата си. Дали нервите не му играеха номера. Трябваше да потърси помощ, но къде? Тези сенки дали наистина съществуваха? И какво правеха по-дяволите? Спомни си случката, която сам си разказваше и, която никога не завършваше. Бе свързана със сенките. Едно момченце ги бе забелязало и се опита да обясни това на родителите си, но те го заведоха на психиатър и това го накара да се затвори в себе си. Една сянка постоянно се опитваше да се залепи за нго, но то и се противопоставяше. Дали сенките не бяха лични демони, нашата тъмна половина? Как ни влияеха? От къде се промъкваха? Вдигна глава от книгата. За малко да пропусне спирката си. Скочи и си проби път към вратата измъквайки се точно преди тя да се затвори. Винаги така му се случваше. Запъти се към работата си и след няколко крачки отново усети познатото усещане. Наблизо имаше пейка. Седна на нея и се огледа. Хората вървяха забързани. Всеки бързаше за някъде. Бяха различни, толкова различни. До сега не го забелязъл а и не бе имало значение. Ето тази изкуствена блондинка с изкуствен загар, която приличаше на руса квартеронка го накара да се усмихне. Забеляза нещо до нея, но тя бързо отмина. Последва я възрастен човек облечен в изряден костюм с вратовръзка в същият тон. Гордо изпъчил гърди, той бавно се носеше като ладия. За момент му се стори, че стареца леко се размаза и изгуби форми. Ръзстърка очи, но човека си беше там и бавно се отдалечаваше към изгрева. Една чистачка се мотаеше из парка събирайки боклуци. Беше облечена в стандарната оранжева жилетка. Откъсна поглед от нея, тя просто бе част от действителността. Беше време да отива на работа имаше още само половин час преди началото на работният ден. Потока от хора продължаваше да се изнизва пред очите му, но нещо сякаш го караше да се заглежда в тях. Имаше съществена разлика между отделните хора, не бе доловима с просто око, но я усещаше. Полудяваше. Усети стискане на рамото.

Сигурно беше пак от неговите глупави усещания. Извърна се. Беше циганката само, че без оранжевото елече, то лежеше на пейката до нея.

- Довърши случката.-промълви тя.

- Моля?

- Довърши случката, която всяка вечер си разказваш.

- От къде ... чакай малко, какво става, коя си ти?

- Усещаш сенките нали?

- Какви сенки?

- Довърши случката и ще разбереш всичко.

Циганката взе лопатката си с едната ръка и оранжевата жилетка в другата.

- Чакай обясни ми повече. Мисля, че полудявам. Усещам, че някой ме следи ... не знам.

Той въздъхна. Жената се спря и бавно се обърна.

- Не си луд а различен. Всъщност аз съм една проста циганка какво ли разбирам?

Тя му се ухили и четири развалени зъба лъснаха насреща му. Усети, че тя знае повече. Погледна часовника си. Имаше още само 20 минути преди да закъснее за работа. Взе решение.

- Обясни ми.

- Довърши случката и ще разбереш всичко.

- Поне нещо ми кажи бе.

- Не мога младежо, дори да искам. Остани със здраве.

Тя му махна и се затътри по своите си работи.

Затича се към работата си.

През целият ден не можеше да се съсредоточи, правеше елементарни грешки. Едвам дочака краят на деня за да се прибере в къщи. Истегна се пред телевизора и притвори очи.

Момчето накрая се бе примирило и приело сянката. Психиатърът бе казал, че това е нормално и все пак, той бе само на три годинки. Сянката и харесваше в детският ум, опитваше се да го насочва и да го манипулира както си иска. В предишният си живот тя не го бе изживяла напълно искаше още и още искаше енергия. А чистата детска енергия е най-приятната на вкус. Освен това бе неизчерпаема. Сянката имаше опит от много животи и знаеше, че колкото по-дълго се запази чистотата на детският ум, толкова повече ще се храни. В това дете обаче имаше нещо различно. То я допусна до себе си, но сякаш тя не го контролираше напълно. Един ден детето се събуди и усети болка в главата. Нещо му просветна. Усети сянката отново и побягна навън. Сянката отчаяно се опита да настигне жертвата си. Внезапен вихър я разконцентрира и хлапето се вмъкна отново вкъщи. Тя се опита да го последва, но не успя. Сякаш около къщата имаше невидимо поле. Сянката се ядоса и се закани да се върне отново. Детето уплашено се сгуши и пустна телевизора. То се загледа в него и се успокои.

Ококори очи. Телевизора работеше. Бяха минали часове наближаваше един след полунощ. Изправи се и погледна през прозореца. На стъклото му се рееше познатата от детството му сянка. Да той беше малкото момче.

- Върна се значи?

Сянката кимна.

- Съжалявам, че се разкарва напразно.

Страхът си бе отишъл от него. Усети някакво спокоиствие да го обгръща. Той се приближи и отвори прозореца.

- Искаш ли да се пробваш?.-той се изхили леко. Смехът му бе по детски щастлив. Сянката се стрелна и се уви около него. От него заблестя лека светлина, която бавно започна да топи съществото. То започна да се дърпа, но светлината бавно го погълна.

Циганката бе права, беше разбрал всичко. Сенките бяха мъртви и отчаяни души, които имаха нужда от енергия. Когато избират жертвата си остават с нея до смърта и след това стават част от нея и така всеки път. Такива като него обаче бяха като слънчеви петна, които можеха да освободят тези души. Още не знаеше всичко, но на сърцето му бе леко. Излезе навън огледа се. Видя едно момиче свирещо на цигулка. Момичето бе младо и красиво. Видя как една сянка бе станала част от нея. Виждаше я без проблем. Доближи се до нея и се заслуша в музиката и.

- Може ли да ви задам въпрос?

- Разбира се.-момичето се усмихна.

- Защо свирите така тъжно?

- Защото, защото...

- Дайте едно кънтри а? Ама по-бързо каза той и пустна една банкнота в  калъфа на цигулката легнал пред нея.

Момичето се усмихна и подкара известна песен. Забеляза как сянката се отдръпна от момичето стреснато.

- Продължавайте така.-той запляска с ръце.

Момичето се усмихна още повече и засили скоростта. Тя усети ритъма на песента и се понесе по него тропайки с крак. Сянката отново се опита да се върне но нещо светло излезе от цигулката и я засмука. Песента свърши.

- Но какво правя тук?

- Тъкмо щях да ви попитам?-усмихна се той.

- Благодаря ви.-тя го целуна по бузата и се затича в неизвестна посока.

Докато гледаше след нея му хрумна нещо. Отиде в мазето и намери това, което търсеше. Мотор. На предният му калник имаше изрисуван светеца покровител на мотористите. Не беше го подкарвал от десетки години. Изнесе го пред входа. Избърса го от прахта и го огледа. Яхна го и запали. Машината потрепери и изръмжа доволно като звяр будещ се от дълга дрямка. Подкара го и запраши през улиците. Имаше още души за спасяване. Светеца се усмихна. Живота му се промени към нещо различно. Какво го очакваше не знаеше, но гледаше с оптимизъм на бъдещето. Даде газ и гумите издадоха приятен за ушите му звук.

- Пазете се идвам.-провикна се той.

Чудесен разказ!Поздрави!

Радвам се че ти хареса!:)
Поздрави и на теб!

ФЕ,ЧАКАМ СИ РАЗКАЗЧЕТАТА ВСЕКИ ДЕН И ВСЕ ПО-ХУБАВИ И ПО-ХУБАВИ...
БОРБАТА МЕЖДУ ДОБРОТО И ЛОШОТО В НАС, ТАКА ВИЖДАМ ТОЗИ РАЗКАЗ
И В ЖИВОТА Е ТАКА, КОГАТО Е ТЪЖНО, КОГАТО НЕ СМЕ ЩАСТЛИВИ ДА СЕ УСМИХНЕМ, ДА ПУСНЕМ В НАС КРАСИВОТО ОТ СВЕТА И ЕТО - УСМИВКА
ОНАЗИ ПРЕЧИСТВАЩАТА, ВОЛНА И ЧУДНА, С КОЯТО ГРЕЕМ КАТО ДЕЦА
БЛАГОДАРЯ ТИ ПРИЯТЕЛ, БЛАГОДАРЯ!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Правилно си го усетила приятелко! Има сили, които понякога могат да се опитат да ни отклонят, но въпреки това всичко зависи от нас!:) От тас зависи да сме щастливи!

Всички си имаме своята сянка и не трябва да я оставяме непозната. Поздрави:)))))))

Така си е!Хубаво го каза!:)Поздравче!

Праволно си разбрала! Благодаря ти за позитвният коментар!:)

http://www.vbox7.com/play:97db982f

Много са и сенките,бродещи облекани и в образи:)))))
Поздрави!:))))))

Права си , много са! Благодаря за веселото клипче!:)
Вчера видях как едно хлапе на същата възраст танцуваше правейки се че свири на китара и барабани докато свиреше група Сигнал! Благодаря ти още веднъж!

Просто улучи слабото ми място, относно музика в разказа си:)

Обичаш кънтри? Поздрав с:
http://www.youtube.com/watch?v=7dM37zfXj34

разказ ми даде много отговори. Благодаря. Както винаги навреме и на място. отивам да се срещна с моята сянка. Изглежда й е дошло времето. Страхотен си.

Винаги се радвам, когато нацеля момента!:) Удоволствието бе мое!Успех!

фенка.

Благодаря ти много!:)

Уцели (ме) в девятката!
Как точно се изговаря "- Съжалявам, че се разкарва напразно."
Почвам да тренирам пред огледалото!

Радвам се и успех в битката!;)

работи като чистач на мъртви души,не беше и чувал за психологията на Юнг.Твоят герой е чистач от мъртви души,интересен му е бизнесът...
Поздрави!:)))

Честно казано и моят герой не е чувал за Юнг! А на мен Юнг не ми бе от любимите! Благодаря ти!=:)

добро утро с нещо любимо:)))))))

http://www.youtube.com/watch?v=BLKDFKRTdlo

Добро да е! И Добър ден! Между другото въпреки повторението ще кажа Добър избор!:))))
http://www.youtube.com/watch?v=NFcqZ6P1hR0&feature=channel

художествен разказ, творбата крие донякъде нещо реално. То се отнася до възможността душите да пребивават около нас. Страшничко е, но нямам нищо против душата на мама да е около мен. Само че тук се навъртат повече привързаните към земния живот души. Трябва да им даваме път да си вървят към тяхното си небе. И да не се страхуваме, а ДА РАЗБИРАМЕ...

Много точно си го казала, защото наистина на повечето мястото им не е тук!
Благодаря ти!

Понякога се надявам да можеха да се връщат.Онзи ден един скъп за мен,но починал човек ме прегърна в съня ми.Видях го усмихнат и толкова реален,а тази последна прегръдка не можах да му дам приживе.Дали е било просто сън?Иска ми се да е било истинска среща,но съвременният ми мозък отказва да вярва в подобни неща.Затова пък душата ми иска да вярва.Колко хора си отиват,без да разберат колко ги обичаме.
Благодаря ти за хубавия разказ!Целувки!!!

Предполагам, че той наистина е щастлив бъди щастлива и ти!:)
Благодаря ти!