Ако можеше просто така с магическа пръчка да се оправят нещата. Нямаше как, не можеше а и вече не искаше да се бори. Защо? За да продължи агонията? Беше на границата да направи някоя глупост. Преди година а и изобщо не би си го помислила  да го направи. Сега... Беше избягала от къщи за да не гледа измъченото лице на дъщеря си. Тя и се усмихваше и никога не губеше вяра. От къде намираше тази сила, откъде? По бузите и се стичаха сълзи, които продължаваха пътя си и продължаваха по кората на дървото на което се бе подпряла. Прегръщаше го от доста време и не искаше да го пуска. А сълзите и продължаваха да текат като река. Погледна нагоре, беше се молила, беше палила свещи, беше правила какво ли не и нищо не помагаше. Звездите я наблюдаваха отгоре и сякаш се присмиваха на нещастието и. Светът и се срутваше и тя намаше никакво желание да живее. Даваха и не повече от година и половина максимум две ако ракът не продължеше развитието си по-бързо. В момента бе в ремисия, но я „успокоиха”, че е временно. Трябваше и чудо, но вече не вярваше в него. Горещите и сълзи течеха като река образувайки вадички по кората. Не бе плакала от година, трябваше да е силна заради детето си, да му дава сила, а по-скоро то даваше сила на нея.

- Мамо всичко ще се оправи ще видиш. Имам силно усещане в себе си, просто така трябва да стане ще видиш.

При спомена за тези думи от очите и рукнаха нов порой от думи. Бе се превърнала в любимка на всички лекари. Волята с която тя се бореше за живота си ги бе впечатлила и най-вече заради това и даваха още максимум две години. Болестта обаче унищожаваше гръбначният и стълб бавно но сигурно. Трансплантация би помогнала отчасти, но никой не бе съвместим с нейното детенце, никой от семейството. Никой в целият свят, поне доколкото лекарите знаеха. Тези копелета нищо не знаеха. Гледаха я и я съжаляваха, беше и писнало от тяхното съжаление. Тя не го искаше искаше да направят нещо. Наведе се и повърна настрани. Беше и се догадило от всичко вероятно. Погледна кората на дървото. Имаше някакъв надпис на него. Някакво странно стихче.

„Имаш ли проблем голям

И надеждата изгуби ли?

Прегърни ме аз ще ти я дам,

отново тя ще се заврне с теб.

И проблемът ще се разреши

като с нова силна вяра се изпълниш ти

Аз вълшебното дърво съм и

нямай страх щом аз съм тук.”

Усмихна се. Някое детенце го бе издълбало вероятно с джобно ножче. Докосна стихчето. Каква ли бе историята му? Сигурно някой негов близък е имал проблем и то е написало стихчето и после е накарало другият да дойде да го прочете да се усмихне като нея и да прегърне дървото. И вероятно то му е помогнало, ако проблемът не е бил голям. Вярваше в силата на вярата отностно всичко, но в случаят с дъщеря и тя не бе помогнала. Не вярваше вече нещо изобщо да помогне. Все пак стихчето внесе някакъв покой в душата и. Овладя я някакво странно усещане за нереалност. Погледна нагоре. Дървото се извисяваше на около десет метра. Звездите любопитно надничаха през клоните му сякаш очакваха от нея някакво действие. Май беше стояла доста дълго време навън. Време беше да се прибира.

„Прегърни ме аз ще ти я дам,

отново тя ще се заврне с теб.”

Докосна кората на дървото където допреди малко се бяха стичали сълзите и. Още беше леко влажна от тях. Нещо детско се пробуди в нея и тя близна мократа кора. Беше солена. Статично електричество прехвръкна и езикът и изтръпна леко. Отдръпна се очудена.

„И проблемът ще се разреши

като с нова силна вяра...”

Вяра имаше нужда от вяра, имаше нужда от надежда. От силен заряд от тези две сили. Скочи и извика:

- Сега ще те прегърна и моля те поне ти не ме разочаровай.

Стисна силно дървото и затвори очи. Пред погледа и започнаха да се редят образи. Бяха на дъщеря и. Спомни си я като бебе. Беше толкова жизнена постоянно трябваше да я търсят. Винаги успяваше да избяга от люлката и да се скрие някъде. Често не я откриваха докато в един момент не чуеха лекото и похръкване под леглото например. Порастна и стана ученичка няколко години след това се появиха проблемите. Беше в пети клас когато лекарите стовариха диагнозата като дамоклиев меч върху семейството и. Тя не загуби обаче надежда.  

- Мамо аз ще се оправя не се тревожи за мен.

Стисна по силно дървото. Усети отново статичното електричество. Сякаш това дърво бе устояло на ударите на безброй светкавици и те бяха оставили енергията с в него. Видя малко момиченце, което го прегръщаше, видя младеж, който също го правеше. Хората се бяха отбивали за пърченце надежда тук в продължение на години. Видя и момчето, което бе написало с малко ножче тези стихове. Докато ги дълбаеше сякаш кората сама му помагаше да го направи. След това то бе довело майка си и и бе посочило дървото. Тя се бе разсмяла, но бе го прегърнала за да угоди на малкия. След това, се бе пустнала очудено сякаш в нея имаше промяна. Някаква невидима промяна.

Дръпна се от дървото. Сигурно халюцинираше, вероятно историята си я измисляше самата тя. По кората просветнаха светлинки. Погледна палтото си и по него ги имаше. Усмихна се статично електричество. Просто палтото и бе такова.

„Аз вълшебното дърво съм и

нямай страх щом аз съм тук.”

От кога ли си тук? Запита се тя. Отново го прегърна. Видя усмивката на дъщеря си и сълзите и отново закапаха по бузите и и попиха в кората на дървото. Сякаш то ги поемаше и превръщаше в положителна енергия. Видя и още нещо, нещо което държеше в малко вързопче в ръцете си. Отвори широко очи и образът изчезна. Отново ги затвори, но повече образи не се появиха. Магията сякаш бе изчезнала. Странно, но наистина се чувстваше презаредена, сякаш бе успяла да превъзмогне планина само с щракване на пръсти. Дървото стоеше спокойно и нищо не правеше, нямаше статично електричество по него. Просто си стърчеше там, като всяко обикновено дърво.

- Все пак благодаря ти.-усмихна му се тя.

Дървото разбира се не и отговори. Тя се загърна в палтото си и се отправи към дома си. Като се прибра кимна на съпруга си и му се усмихна.

- Какво става с теб не съм те виждал да се усмихваш от година.

- Случи ми се нещо странно слушай:

„Имаш ли проблем голям

И надеждата изгуби ли?

Прегърни ме аз ще ти я дам,

отново тя ще се заврне с теб.

И проблемът ще се разреши

като с нова силна вяра се изпълниш ти

Аз Вълшебното дърво съм и

нямай страх щом аз съм тук.”

Чувал ли си това стихче?

- Не, но веднъж, чух като малък едно хлапе да ми разказва нещо за него.

- Ами имах интимна среща с това дърво, малко се погушкахме.-тя се разкикоти.

- Какво ти става?

- Чакай нещо ми се гади.

Тя изстича и отново повърна в тоалетната.

На другият ден отидоха на лекар. Беше бременна в 4-ия месец, за това още не и личало. Карала цветна бременност, но я успокоиха, че всичко ще е наред с бебето. След пет месеца се роди новата и дъщеричка. Беше слънчево дете. Никога не плачеше само се усмихваше. Когато имаше нужда от нещо просто надаваше леки писъци, но плач от устата и така и не се чу. Когато стана на годинка. Лекарите предложиха да и направят изследване дали е съвместима. Имаше възможност за усложнения и за това те започнаха да отлагат въпроса. Времето на голямата и дъщеря изстичаше. Ракът и излезе от ремисия. Един ден малката и дъщеря дръпна майка си за полата:

- Мамо искам да помогна на кака, мога ли?

От очите и бликнаха сълзи. Кимна и даде съгласието си. Взеха проба и установиха, че тя е съвместима. На другият ден щеше да има операция. Спомни си за дорвото и хвана малката за ръка:

- Искаш ли да се поразходим миличка, ще ти покажа нещо?

- Да мамо.

Излязоха в парка и скоро стигнаха до Вълшебното дърво.

- Тук има едно стихче слушай:

 „Имаш ли проблем голям

И надеждата изгуби ли?

Прегърни ме аз ще ти я дам,

отново тя ще се заврне с теб.

И проблемът ще се разреши

като с нова силна вяра се изпълниш ти

Аз Вълшебното дърво съм и

нямай страх щом аз съм тук.”

- Да го прегърнем мамо, за кака!

И двете прегърнаха дървото. Отново усети статическото електричество и как спокойствието се възвръща в нея.

Малката пусна дървото пресегна се и откъсна едно клонче от него. Изгледа виновно майка си и каза:

- За кака.

Тя кимна и се прибраха в къщи.

Докато траеше операцията голямата стискаше клончето и ръката на малката и дъщеря.

На другият ден се разбра, че операцията бе успешна и двете девойки се възстановяваха нормално. От клончето бе напъпило листенце а голямата дъщеря продължаваше да го стиска. Остави ги за малко на грижата на баща им и отскочи до парка. Дървото бе изчезнало.

След седмицата момичетата бяха изписани. След още две те засадиха една клонка в парка, която скоро се превърна във фиданка. Вълшебното дърво се пробуждаше за нов живот. Оградиха го да не пострада и да израстне колкото преди.

МАСТЕР, НАЙ-СИЛНИЯ ТИ РАЗКАЗ! ПРОПИТ ОТ БОЛКА, ОТ ВЯРА И СИЛАТА НА МИСЪЛТА ПРАВИ ЧУДЕСА ЧОВЕК Е ЧАСТИЦА ОТ БОГ, НО ТРЯБВА ДА ОТКРИЕ ТЕЗИ СЕТИВА, КОЙТО МУ ДАВАТ ТАЗИ МОЩ...
ЕТО МОЕ СТИХЧЕ ПИСАНО ПО ИСТИНСКИ СЛУЧАЙ, ЗА ЧУДОТО НА ДЪРВОТО ИЗЛЕКУВАЛО ЕДИН ЧОВЕК ОТ МОЯ ГРАД

КЛЕН

Аз съм клен стогодишен
и корона кат кралица разлал.
Величествен, стар, могъщ,
в живота какво ли не видял.

Ето днес там отсреща,
в стаята болен лежи.
Отчаян е той от живота
и болестта го бавно руши.

Погледнах към него усмихнат,
погалих по лицето изпито.
Той гласът ми учуден позна
и в очите му искрица изби.

Той е толкоз самотен,унил
а аз топлина му изпращам.
И повярва в мен, че не е луд
и започна с болестта да се бори.

Аз съм клен стогодишен
и много видял, преживял.
А той ми стана приятел
и любовта си на него ще дам.

И ето повярва ми вече,
весел, жизнен, възторжен е той.
А как го спасих ще знаем,
само аз и той-другаря мой.

ДЖУЛИЯ БЕЛ

Хората едно време са вършели чудеса, напоследък сме позабравили как се прави! А всъщност не е толкова трудно не е...
Разказът го написах на един дъх! А дърветата имат толкова сила в себе си, усеща се как струи от тях, на талази, само трябва да я яхнем като гребена на вълна, само това...
Благодаря ти, за страхотният стих, точно на място е, точно като ....Благодаря ти!

но това са сълзи на радост. Всички имаме нужда от такива вълшебства ,правят ни по добри. Благодаря ти ,че те има и пишеш толкова хубаво ,красиво и исински....

............

Това са хубави сълзи, напоследък, често ми се случват!
Благодаря ти, хубаво е че разказът те докосна!

Надявам се да е от щастие?

Чудеса около нас стават всеки ден стига да повярваш в тях и усетиш магичното в тях !Поздравления за магичната история , написана с много финес и с дълбоко усещане . Радвам се . че умело изживяш и сякаш достоверно предаваш нечия съдба ! Истината за нещата е винаги жестока и дълбоко изстрадана !Героите са оживяли и успешно повярвали в думите ти и сега , чрез теб са оживяли и се наслаждават на живота !
Поздрави !

Благодаря ти, какво да ти кажа, когато пиша и аз изживявам страданията и радостта на героите, за това винаги им давам надежда, защото всеки има нужда от нея!
Благодаря ти!

Потресена съм,нямам думи,но и коментара е излишен!

Коментара никога не е излишен напротив благодаря ти за него!

изцелението започва от дух , после и от тяло и
не на последно място е човекът , оказал помощта...
Чудото на вярата е в самите нас !
Дай Боже всекиму нуждаещ се !
Благодаря ти :)

Амин за твоето пожелание! Надеждата крепи човека, до момента на чудото!
Благодаря ти!:)

Не зная как го правиш, но почти си разказал част от живота ми... И то така достоверно и проникновено! Има в теб магия - има я, освен таланта... Благодаря ти, че ми припомняш колко страшно е да изгубиш надежда и колко важно е да я намериш! Пък било то с помоща на дърво или човек :))) А истината е, че да си помогнем сами е най - доброто, което можем да направим за себе си и за близките си!
Специален поздрав от мен!

Ти си прекрасен! Благодаря ти, че ни напомняш за силната ни връзка с природата! Това е кръг и не трябва да го прекъсваме! Трябва да си помагаме взаимно, тя на нас и ние на нея! Защото тя е нашата Майка, силна и могъща, готова на всичко за своите чеда! Желая вяра, надежда и любов на всички!

Лечебната енергия на дърветата със силната вяра са мощно оръжие срещу съвременните болести.Поздрави!:))

за въздействащият и силен разказ!
и да ти благодаря!

Вярата твори чудеса.
Благодаря ти за поредната вълшебна приказка...

Хубаво е , че си намерила отново надеждата, както се случи и с мен! Благодаря ти за думите, наистина си права, не трябва да се отчайваме а да действаме!
ПС. Магия? Има може би малко! Магията на Белият вълк!;)

Тя е нашата майка и винаги е склонна да даде сили и надежда на своите деца да им даде втори шанс, защото , когато ние страдаме и тя страда!
Благодаря ти присъединявам се към пожеланието ти!

Истина е усетил съм го при мурите, буките и много други силни и стари дървета!
Благодаря ти!:)

Благодаря ти и какво да добавя, радвам се че си усетила, това, което и аз докато го пишех!

Нека винаги вярата е с теб!
Благодаря ти!

Щастлив съм да, това е така! А болката на другите, тя е много голяма, когато е такава, понякога ми се иска да мога наистина да направя чудо и да помогна, но само мога да пиша за това!
Благодаря ти!