- Този вид, е открит съвсем наскоро, от ботаника Карл Менхайм случайно. Докато изследвал някакъв вид лишеи в една пещера. Едва година по-късно е бил заловен екземпляр от този вид. Наречени са Среброгриви вълци. Оказва се, че те са най големият представител на вида lupus. Предполага се, че приказките за Големият лош вълк, легендите за Фенрис в скандинавската митология и много други са базирани на този вид. Не се знае къде има още популация на този вид освен тук.-той посочи на картата.-за сега е открит само този представител. Можете да забележите бялата му грива, която започва в основата на ушите му, които също са бели и продължава до върха на опашката му. Там космите са му по големи и леко къдрави. Те са хишници и се хранят предимно нощем. Тогава могат да бъдат чути как вият към Луната. Всъщност за това правим и вечерни посещения в зоопарка. За съжаление от като е в клетката той не желае да вие към Луната. Чуйте запис на гласът му, преди да бъде хванат и затворен.

От високоговорителите се разнесе силен и мелодичен звук. Животното изпитваше удоволствие докато го правеше, това си личеше от изпълнението. Воят бе силен и мощен. Вълкът наостри уши за момент изви нагоре глава, но сякаш се отказа и наведе глава. Усещането бе завладяло тълпата от зрители, те стояха като хипнотизирани. Песента на вълка бе отдавна заглъхнала, когато хората осъзнах, че е спряла.

- Запис на воят на вълка можете да си купите на изхода...изчакайте има достатъчно екземпляри за всички.-добави екскурзовода като видя, че тълпата се насочва към изхода.

Вълкът, не се държеше като нормалните вълци. Не обикаляше клетката си  като побъркан опитвайки се да открие изход. С държанието си той сякаш показваше:

„Аз не съм оттук, не принадлежа на вашият свят и скоро ще си тръгна”.

Гордата му осанка стоеше изправена и наблюдаваше хората с любопитство. Беше два пъти по-голям от Canis lupus най големият екземпляр на вълчото царство познат до сега. Тя обичаше вълците още от малка, беше прочела всичко за тях. Беше врънкала на техните да я доведат на тази вечерна разхода в зоологическата градина две седмици. Усмихна се. Вероятно щяха да го кръстят Canis lupus rex.

- Латинското наименование на този вид за сега е Canis lupus rex. Нашият приятел тук е наречен Среброгрив, заради сребърната му грива. Нека продължим към следващият представител на семейството на хишниците. Това е рядък представител на Сибирските тигри, най-огромният сред представителите на това семейство и...

Тя вече не го слушаше. Бе съсредоточила погледа си в Среброгрив. В погледа на вълка не забелязваше любопитство. Нямаше и следа от унилите физиономии на другите, които бе разглеждала. Техните погледи бяха объркани, разфокусирани, тъжни. Сърцето и се късаше, когато ги видеше. Среброгрив, бе запазил излъчването си, сякаш клетката нямаше значение. Той се приближи до клетката и изплези език наподобявайки усмивка. Очите му бяха почти човешки.

- Ей малката, какво правиш, стой настрани от него.

Това беше майка и.

- Мамо бе, виж колко е страхотен, много го харесвам.

- Страшен искаш да кажеш. Да вървим.

- Мамо аз дойдох тук заради него и не ме интересуват другите животни. Той е прекрасен. След като видях снимката му в интернет само него искам да видя.

Бих искала дори да си го гледам в къщи.

- Ти луда ли си? Тръгвай!-решително я дръпна за ръката майка и.

Време беше да пусне най-силното си оръжие. От устата и излезе силен рев. Майка и веднага доби объркан и леко растревожен вид.

- Какво стана, да не те дръпнах прекалено силно?

- Искам, да о-о-о-остана тук, иска-а-а-а-ам.

Майка и въздъхна, явно щяха да престоят дълго тук.

- Добре остани но не се приближавай близо до клетката му.

При писъка и вълкът бе наострил уши явно очуден от гласовите и възможности, но сега бе легнал и я наблюдаваше с изплезен език. Сълзите веднага секнаха при обещанието на майка и:

- Не се притеснявай, когато вълците правят така са благоразположени.

- Абе аз нямам вяра на вълк, спомни си приказката за червената шапчица.

- Мамо аз съм на почти на  9 години, това са приказки, няма никакава истина в тях.-строго изгледа родителското тяло тя.

- Да вярно ти си вече голяма. Господи!-с престорена театралност майка и вдигна ръце към небето. Брат и пристигна и се настани до нея.

- Сиси, другите не са интересни, този тук си е най-якия. Трябва да го снимам с мобилният.

Той извади, телефона си огледа се и щракна една снимка. Тя се усмихна и последва примера му. Вълкът дори не примижа при присвятването на светкавиците.

- Странен е, сякаш има нещо човешко у него.

Брат и беше прав. Животното разбираше какво става с него. Беше прочела как са го хванали. След като ботаникът видял това животно и записал гласът му. Той оставаше единствения, който бе се насладил на мелодият на гласът му в пълният и блясък. Беше дошъл екип от специалисти. Бяха го преследвали с дни. Когато бяха последвали следите му отново ги бяха губили. Чуваха воят му отдалече, но не успяваха да го открият. При пълнолуние той просто бе застанал в средата на една поляна и бе надал вой. Сякаш ги бе повикал. Те се бяха приближили и метнали мрежа върху него, не се бе възпротивил изобщо. Не използваха упойка, защото не знаеха как ще му подейства. Сякаш се бе оставил да го хванат. От тогава го бяха присъединили към пътуващият зоопарк за редки хишници. Беше много модерен напоследък, всеки го посещаваше и то по няколко пъти. Среброгрив бе станал главната атракция. До сега обаче никой не бе чул воят му откато бе затворен тук. Решетката му бе открита и от всякъде с решетки. Той можеше да види Луната стига да иска, но той не искаше да пее, не и за хората идващи в зоопарка. Тя се вгледа в него. В чата и форумите бе прочела хиляди мнения за него от сорта на великолепен, красив, прекрасен, невероятен, божествен и прочее, но друго беше да го видиш. Под гривата космите му бяха сиви от очите му се излъчваше зелено сияние. Той сякаш хипнотизираше с тях. Изправи се и се протегна тракайки със зъби. Това я накара да се усмихне. На него вече му ставаше скучно. То и на нея щеше да и е скучно ако е затворена така в глупавата клетка. Животното се приближи до клетката захапа решетката. Майка и изпищя и посегна да я хване за ръката. С леко стисване клетката поддаде веднага я последва още една. Чуха се аларми. Вълкът изскочи от клетката озъби се леко на майка и и тя припадна. Погледна брат и и нея и застана успоредно на тях. Към групата им се приближаваше охраната с упойващи стрелички. Вълкът оплези език и ги погледна с очакване.

- Сиси, мисля, че иска да го яхнем.

- Ти сериозно ли го мислиш?

- Сигурен съм, виж как ни гледа.

Тя погледна в очите му. В тях нямаше и помен от заплаха. Сякаш излъчваха леко нетърпение. Колебанията и се изпариха и тя го хвана за гривата. Брат и веднага я последва.

- Ей деца слезте веднага, какво правите?

- Какво ще каже мама?

- Ще ни убие като се върнем.-въздъхна брат и.

Вълкът се понесе шеметно. Чуха се полицейски сирени, но след секунди всичко заглъхна. Усещаше само вятара, който духаше в косите и. Темпото намаля вълкът спря. Слезнаха от гърба му. Той погледна към Луната и започна своята песен. Тя притвори очи и го заслуша. Постепенно музиката оформи образи, образите оформиха сцени. Вълкът разказваше историята си. Историята на неговият род. Последният останал от неговият вид. Бяха малка глутница. Винаги бяха ицзбягвали хората, защото хората се страхуваха от тях. Сега обаче животът им зависеше от хората, хората бяха навлезнали в техните места и разрушаваха обиталищата им. Той молеше за помощ. От очите и закапаха сълзи. Родът им беше стар, от стотици години. Бяха намалели с годините, но бяха оцелели. Пещерите им водеха до запазено място, оградено от планината. Наблизо обаче бе започнал строеж на комплекс. Той плашеше животните и те бягаха от това място. Препитанието им намаляваше. За момент тя се почувства безспомощна. Бе се оставил да го хванат, за да разбере повече за хората. Обаче не бе остановил възможност, освен чрез нея. Песента се носеше в ноща към Луната. Вълкът изплакваше мъката си, насъбирала се дълго в душата му. В главата и просветна нещо. В нейното село почти не живееха хора. То бе заровено далече в планината. Като малка бе открила пещера там. Имаше изрисувани вълци в нея. От тогава се бе запалила по тези животни. Пещерата продължаваше надълбоко. Дали и тя бе убежище за такъв род Среброгриви вълци? Воят спря и вълкът я погледна очакващо. Брат и само зяпаше. Беше като омагьосан от песента на Среброгрив. Досрамя я но се престраши и нададе вой. Брат и очудено я погледна. Постепенно гласчето и стана по плътно и тя успя да оформи звуците по професионално като едновременно с това показваше картини от нейното село. Вълкът слушаше с внимание. Зелените му очи бяха впити в нея и успяваха сякаш да четят мислите и. Когато нейната песен приключи той отново нададе вой. От песента му сега лъхаше надежда и благодарност. Тя сакаш видя благодарните изрази по муцуните на неговият род. Той отново застана успоредно на тях. Тя го яхна, брат и след кратко колебание също го направи. Вълкът се стрелна. Той намали, когато наближиха градският парк. Спря пред една пейка. Двамата слезнаха. Среброгрив нададе вой и се стрелна в тъмнината. Тя гледа след него докато святкащата му грива не изчезна в мрака. След това набра телефона на майка си. Резултата бе наказание за цялото лято. Майка и бе бясна и облекчена едновременно. Изпратиха ги при баба и за цялата ваканция. Там нямаше телевизия, нямаше интернет нищо. Един ден тя се откъсна от нейната опека и потърси отдавна забравената пещера. На входа и видя изрисуван вълк със сребърна грива, до останалите рисунки. От дъното на пещерата се чу радостната песен на Среброгрив, веднага я позна. Усмихна се поколеба се, но обърна гръбна пещерата и бавно тръгна към вилата на баба и чувайки прекрасната му песен в ушите си. Всяко лято щеше да идва и да я слуша.

надълбоко бръкна в душата ми. Спря ми дъха. Сякаш лично съм го преживяла. Благодаря.

Това ме кара само да се радвам! Защото с душата си го написах!
Благодаря ти!

и ми беше толкова близко като че ли съм го преживяла. и тук има татъв силен стремеж за свобода. Пожелавам ти я.

Вълците за мен са улицетворение на истинската свобода! Кучетата са техни роднини, така, че и при тях го има!
Благодаря за пожеланието а теб никога да не те напуска!

Познаваме се и не ти се сърдя!
Вълкът е просто една връзка между хората и природата! Има нашите емоции и нашите чувства, а ние често неговите инстинкти!
Благодаря ти!

Няма проблем! Ти си такава натура и повярвай ми всичко е наред! Наистина!

е сладкодумието ти -грабваш ни от първия ред и на един дъх преминахме през тази приказка.Да приказка,съвременна версия на червената шапчица...
Невероятен разказвач си!!!

Написах го на един дъх, за това се радвам и че така се чете! Пожелавам ти повече усмивки днес!

много красиво...

Красив ден ти пожелавам!:)

Прекрасно! Приказна история с елементи на екологична загриженост:)))

Да ти кажа проблемът Рила много ме вълнува, защото моето село е близо до планината! За това вече за втори път пиша разказ по този въпрос!
Благодаря ти!:)

това ми прозвуча като своеобразна молитва за свобода..от човешката глупост...благодаря...

Да може и така да се нарече!
Благодаря ти!

ФЕ, РИСУВАШ СЕБЕ СИ В ТОЗИ РАЗКАЗ И БОЛКАТА ОТ ТОВА ДА СИ РАЗЛИЧЕН И МЪДРОСТТА И ВЕЛИЧИЕТО ДА ТЪРСИШ СВОБОДАТА
ЗАЩОТО ИМА ХОРА СЪС СВОБОДЕН ДУХ И ТЕ УМИРАТ В КЛЕТКА И С МЕН Е ТАКА...
И АЗ СЕ ПОЗНАХ В ТОЗИ ОБРАЗ...
ЗДРАВЕЙ БРАТ, ОБИЧАМ ТЕ!

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

аз съм от рода Вълчеви.още от малка чета приказки за вълците и всякакви неща за тях.дори много от сънищата ми са били с вълци.твоята приказка ме развълнува,настъхнах от удоволствие на края! страхотоно :)

от вълци!
Даже мисля, че бих могла да се сприятеля с тях, ако ги срещна :)

Това ли си или не си?
Дали отново себе си рисуваш
и вълчето начало в тебе
дали случайно съществува...
АУУУУУУУУУУУ...
когато и луната се изпълни
тя цялото ти същество
отново ще погълне...
Поздрав!

Усетила си го, наистина, само, че ние няма да умрем в клетка, защото клетките не могат да ни спрат!
Трогна ме сестро!!!!!!

Ти си вълчица, това се усеща, вгледай се в душата си и ще откриеш неподозирана сила в себе си!
Благодаря ти!

Определено, би могла, защото те усещат, когато ги харесваш!
Благодаря ти!:))))

Има ме мен в този разказ, голяма част от мен!:)
Благодаря ти! И наистина вия към Луната при пълнолуние можеш да чуеш гласът ми!

Великолепен разказ! Невероятен!
Някои беше споменал за еко-нотката, вече за 2-ри път я забелязвам и това много ме радва! Забравили сме че ние хората сме една част от нея, а не нейни господари!
Благодаря ти!

Благодаря ти, наистина се налага, често да си го припомняме , защото лесно го забравяме!
Още веднъж благодаря ти!

"че ние няма да умрем в клетка, защото клетките не могат да ни спрат!"
единствените ни клетки са вътре в нас -органичните, и от тях наистина зависи нашия живот, другите просто са въображаеми и си ги слагаме сами. Понякога дори плащаме огромна цена за да ни затворят в клетка. Веднъж се разхождах покрай морето. От ляво беше простора на морето, волна птица в полет, слънце, въздух. А от дясно беше решетъчна ограда на луксозен хотел и хората насядали около малък басеин. Тогава просто видях хората зад решетката и разбрах, че свободата е безплатна и аз я имах. Тези хора бяха платили доста пари за да се затворят зад оградата, да се ограничат в малкото количество вода. Доброволно и скъпо се бяха лишили от нещо. Но от друга страна може би на тях не им липсва и те не не нуждаят от това. Има и такива.

Аз такива хора не ги разбирам и никога няма да успея. Знам какво е да си в клетка и в такива случаи или я прескачам или я троша на малки парченца! А такива хора са за съжаляване!
Благодаря ти!