Силен вятър запрати голями парчета сняг към прозореца и ме накара да отскоча стреснато. Вече втори ден седяхме в хижата без изглед това да се промени. Нямахме избор, трябваше да изчакаме виелицата да отмине. Имахме късмет, че изобщо стигнахме до тук. Хижата бе оборудвана да побере двойно по-голямо количество хора осигурявайки им храна, вода и топлина. Последните две и за по-дълго.

- Кога ще спре това?-проплака едно девойче. Беше тук с гаджето и. Постоянно се държаха за ръка, явно бе дошла в планината заради него. Той я погали по главата, но не каза нищо. Сигурно му бе писнало да повтаря. Никой не я удостои с отговор. Беше страшно и скучно едновременно. Страшно защото бурята не спираше и имаше опастност съвсем да ни затрупа. А скучно, ами логично. Нямаше какво да правим. Антената на цифровата телевизия бе отнесена още вчера и като излязохме да я потърсим, не я намерихме. Радио нямаше, но скоро и това не беше от значение, защото и тока угасна. Свещите ги използвахме само при силна нужда. Бяхме като в някое извратено реалити, само, че беше истина и нямаше екипи, които да следят за безопастността ни.

- Хайде да правиме нещо а?

Беше един мъж, беше дошъл тук с приятеля си и той планинар като него. Повечето бяхме такива. И на мен ми се бе случвало да изпадам в такава ситуация преди, но сега бе по-страшно. Бурята се усилваше и не мислеше да спира.

- Какво предлагаш?

- Ами да играеме на карти, или на асоциации или на истината или предизвикателство.

- Някой носи ли карти?

Нямаше никой.

- Значи първото отпада. На някой да му се играят глупави детски игри?

Само уплашената девойка дигна ръка , гаджето и също го направи, но от солидарност.

- Съжалявам малцинство сте. Та това по въпроса.

- Обаче, така не става, ще откачим.

- Не, че не си прав, но и ако правим глупости няма да помогне.

Той въздъхна и седна на една табуретка. Постоянно се вътеше на нея, и като го гледах ме изнервяше. Вече започваше да ми се иска нещо да се случи, за да не се налага да стоя тук пред камината и да издивявам. Бяхме разнообразна компания. Имаше майка с две деца. Къде ги бе помъкнала и тя? В момента спяха. Явно напрежението им бе дошло в повече. Едвам се бяха добрали до хижата. Аз бях сам. Имаше още едно момиче, което беше само, но то не контактуваше с никой. Хазяина си бе в стаята и вероятно спеше. Провизиите бяха оставени на свободно ползване в мазето. Всичките надлежно оставяхме пари като вземехме нещо, това бе правило. Ако някой останеше без пари, тогава правехме изключения, все пак с природата нямаше как да не се съобразиш. Термометърът отвън показваше -23 C. Никой от нас не бе приготвен за тази температура. Нямахме връзка с действителноста освен една радиостанцията, тя не беше на ток а на батерии. Според прогнозата щях да съм в тази компания още седмица. Определено щях да откача и да ги изстрепя и то за разнообразие. Ако бурята утихнеше щяха да изпратя хеликоптер, но това беше едно голямо АКО. Продължихме да мълчим.  Станах да се поразходя из хижата дано намеря нещо по интересно за правене. Уплашената девойка запали цигара, вероятно за да се успокои.

- Извинете има деца тук, може ли да пушите отвън.

Момичето я изгледа така все едно е луда и дръпна от цигарата.

- Но моля ви . . .

- Госпожо, навън не може да се пуши, не виждате ли какво е.

Тя възмутено се обърна към приятеля и. Момчето бе право разбира се.

- Разбирам, но това не е полезно за децата.

- Ами защо не помислихте за това преди да ги изведете в планината на такава височина.

- Ей малко...-усети се, че децата и спят и намали тон.

- Аз се катеря по планините отпреди ти да ходиш в корема на майка ти.

Младежът почервеня при споменаването на майка му и отвори уста. Намесих се.

- Хайде да се успокоим а? Става ли? Госпожице, може ли да изпушите цигарата в стаята си, там е топло.

Момичето кимна намусено, но се изправи да се качи по стълбите.

- А вие госпожо, внимавайте, все пак никой не е виновен за ситуацията в която сме, не изнервяйте останалите по-добре вземете пример от децата ви.

Тя погледна спящите хлапета на канапето и студено кимна. Оставих ги и тръгнах да се разходя. Напрежението ми идваше в повече.

- Може ли да ви придружа?

Извърнах се беше мълчаливата девойка, единствената освен мен без придружител.

- Може да изляза навън.

- Ще ви последвам и там, тук тази обтегната атмосфера ми действа на нервите.

- Заповядайте.

Качихме се по стълбите след двойката, която мина преди малко, но продължихме и се качихме на тавана. Там беше студено. Имаше складирани запаси от консерви от различен вид от Телешко варено, до свинкско с боб. Бяхме наистина заредени добре. Имаше към петдесетина стека минерална вода. Момичето влезе навътре и продължи да разглежда. Седнах на един стек и се загледах през малкото прозорче. Бурята вилнееше и не и пукаше за нашите желания. Имаше обаче нещо красиво в нея. Снежинките се състезаваха сякаш за формула едно. От време на време вятърът загребваше вече падналите и ги изпращаше във въздуха при посестримите и. Хубаво беше за наблюдаване ако си си в къщи, но никой от нас не беше. Чух възклицание и се извърнах.

- Какво има?

- Ами . . . не знам. Намерих нещо.

Изправих се и се приближих до нея. Държеше някаква странна книжка. Заглавието също беше странно. „Братството на бурята”. Буквите бяха бели украсени със снежинки.

- Какво ли е това?

- Ами да проверим.

Любопитството ме глождеше а и най-после нещо интересно се бе случило. Какво беше това братство? Участваше ли хазяина в него?

Обърнахме първата страница, беше празна. Прехвърлихме я.

„Ако четеш тази книга значи имаш неприятности с яроста на нашата майка, майка на всички ни...”

- Какво означава това?

- Мисля, че има предвид Природата или Земята.

Зачетохме се отново изобщо не усещайки , че беше станало по-студено.

„Ние се разбираме с нея, но нещата ще се променят. Тя каза, че баланса ще бъда нарушен и тогава нейната ярост ще ни посети. Тя и преди покаваше яростта си, но ние винаги я умилостивявахме според старите писания. Какво ще стане бъдещето ще покаже. Нашето братство е тук за да се справи с Яростта на нашата Майка и да я умилостиви. Достоен ли си за него?”

Двамате се спогледахме.

- Прилича ми на някакъв култ към природата. Шаманство или нещо подобно.

- Прав си, стана ми много интересно. Дали...?

- Какво, какво имаш пред вид?

- Остави глупаво е.

- Не, кажи.-настоях аз.

- Ами дали тук няма упътване как да спрем бурята?

Същото си мислех и аз. Бях рационален тип, но усещах някаква сила, когато се разхождах в планината. Трепета, който изпитвах катерейки се към върха. Заради това усещане станах и планинар. Природата..., в нея аз усещах нещо, което винаги ме следваше, но не можех да го видя. Кимнах.

Отворихме следващата страница.

„Ако смяташ така, ако усещаш нейното присъствие в живота си продължи. Ако не, пази се от Яростта на майката.”

Посланието беше ясно. Двамата потреперихме. Беше станало адски студено. Обърнах се, прозореца беше отворен. Снежинките образуваха вихрушка оформена в образ на лице. Загледах го като хипнотизиран. Присъствието, което винаги бях усещал ме гледаше право в очите. Момичето до мен подтисна лек писък поемайки си дъх.

- Да го направим ли?

Какъв избор имахме? Бурята бе нахлула вече в хижата. Прехвърлихме страницата.

„Вие решихте, че сте достойно. Тогава трябва да бъдете подложени на изпитание за да бъдете приети в братството. Излезте навън и посрешнете Яростта на Майката с отворено сърце. Тя ще изпита сърцето ви.”

Снежинките с формата на лице продължаваха да ни гледат. Това беше по-странно отколкото бих си помислил. Мозъкът се опита да смели новата информация, но изпуши и сякаш се отдели от тялото ми. Помислих си за хората долу, за това да ги изтърпя още седем дена и решението ми се оформи в един израз, който закънтя в главата ми:

„Защо не?”

Погледнах към момичето. На лицето и бе застинала решителна гримаса.

Обърнахме следващата страница.

„Нека първият пристъпи и срещне Майката в лицето.” Погледнах към снежинките и бавно пристъпих натам. Краката ми сякаш не се подчиняваха на желанията ми. Целият ми инстникт крещеше. Бягай далече, далече и на топло. Направих още една крачка и се озовах на сантиметри от прозореца. Лицето се бе отдръпнало и ме наблюдаваше. Погледнах надолу. Сигурно имаше поне пет метра сняг. Нямаше опастност. Обърнах се. Девойката я нямаше. Нямаше и връщане назад. Направих крачка напред. И тялото ми полетя надолу. Гледах спокойно как то се насочва към приближаващият сняг и някакво спокойствие ме бе овладяло. Лицето се развали и се завихри около мен. Понесох се във въздуха. Бурята ме понесе във въздуха. Завъртя ме във въздуха и се озовах на някакъкъв връх. Паднах по гръб и изохках. Бавно се изправих. Пред мен стоеше старец с бяла брада и коса. Усмихваше ми се.

- Добер дошъл братко, нашата Майка те намери за достоен, да заемеш мястото ми, аз вече си отивам.

- Какво място, къде ще ходиш?

- Отивам при нея. А ти ще се грижиш за Яростта и.

- Аз, че защо?

От въздуха се чу силен вой. Изстръпнах, усещайки гнева и.

- Не я ядосвай братко. Единственият начин да успокоим Яростта и, преди тя да обземе цялата планета е като изпълним желанието и.

- Искаш да кажеш, че тази буря, може да...

Не довърших изречението си, въпросът ми беше ясен. Старецът кимна.

- Да, точно така, а ти можеш да я чуваш, да я усещаш, тя ще ти каже какво иска.

- Но ако не мога да се справя?

- Ще успееш братко, за това тя те избра.

- А след това какво?

- Ще си винаги на нейно разположение. Спокойно няма да се налага да стоиш винаги в гората.-той се усмихна.

- Аз сам избрах отшелничеството.

Кимнах успокоен.

- Сбогом братко.

Той бавно изчзна в мъглата. Заслушах се в шепота на вятъра. Тя ми проговори. Разбрах какво я тревожеше. Машини бяха навлезли в ключова зона и щяха да засегнат баланса и. Знаех, коя е зоната, бяхме направили няколко демонстрации против багерите на това място. Никой не ни чу. Почувствах се като Мойсей пред Фараона. Усетих, че имам подкрепата и. Бурята ме понесе и върна в хижата. Утихна веднага след като се приземих. Момичето , което се бе качило на тавана, липсваше, това не ме учуди. Организираха и търсене, не я намериха. Прибрах се в нас и пуснах съобщение до всички маниаци планинари за събиране пред вратите на строителният обект. На другият ден на вратата ми се позвъни. Беше момичето, което ме заведе при книгата:

- Аз ще съм с теб, имаш подкрепата ми, не се бой от нищо.

Тя ме целуна по челото. Целувката беше ледена като бурята в планината. Тя секаш замрази за секунда цялото ми тяло. Отдръпна се от мен и побягна. Последвах я, но не я видях повече. Приятелите ме чакаха. С колите се отправихме към планината. Изправихме се пред затворената врата.

Пазачите с пистолетите се изправиха пред нас.

- Вървете си, това е частна собственост.

- Вие трябва да си вървите, това място никога не е било ваше, нито ще бъде.

Те ми се ухилиха нагло. Нямаше как да се разберем. Пристигна някакъв костюмар.

- Какво искате хлапета.

- Да си тръгнете от тук.

- Хлапета това място е мое, няма как да си тръгна от него освен ако не искам.-усмихна се той.

- Да се разберем цивилизовано, вие наранявате природата, умират застрашени видове заради вас.

- Аз съм платил за това място и тук ще има курорт, нищо не можетге да направите, за това защо не си спестите студуването и не си тръгнете мирно и тихо. Не искаме някой да пострада нали?

Имаше скрита заплаха в гласа му, но това не ме впечатли. Студът ме обхвана и усетих, че нещо ще се случи:

- Не, не искаме, за това за последно ще ви помоля, да си тръгнете.

- Заплашваш ли ме хлапе?

- Не вече не.

Насочих пръста към него и от там се откъсна снежинка тя повлече след себе си още. Те го заобиколиха и се насочиха към конструкциите. Ветърът се усили и под учудените погледи на шефа и мутрите всички конструкции започнаха да изчезват във снежната фуния, багерите и машините ги последваха, опънатата мрежа бе всмукана и то толкова рязко, че одраска бузата на единият охранител.

- А сега бихте ли си тръгнали.

Всички ме гледаха уплашено, включително и приятелите ми. Усетих обаче, че тя бе одоволетворена. Над облаците се показа слънце, то освети лицата ни а от предишният строеж нямаше и следа само дупка, която скоро щеше да се запълни. Тримата виновници за събитието се качиха на един мерцедес и отпрашиха по пътя.  Дупката бавно започна да се пълни от вода. Майката на всички нас си знаеше работата.

Приятелю, много студ лъха...бррррррр...умрях от студ, докато четях ....брррррр.....(май е от климатика!) Тая зима все едно оживя пред очите ми :))) Поздравления!

Ами тя чука на вратата ни, аз реших да я посрешна с отворени обятия! а снежинките танцуват пред очите ти тали? Вгледай се и може да видяш сред тях познато лице!:)))Изби ме на романтика!
Благодаря ти!

У гората птици нема,

избегаха от глад на юг.

Жълт дъжд вчера заваля,

листата като круши опадаха.




У реката риба нема,

умре с кормака лежи.

Вчера водата на три пъти,

цвета кат наше знаме си смени.




У морето медузи нема,

олигавиха се от петрол и ХАК.

Като кораб океански се понесе,

петно мазут и бавно изчезна.




У небето цвет - син нема,

сиво, гнусно като пепелта.

Ох, дали ще доживея,

до утре, утре сутринта.




21.10.2008

ДЖУЛИЯ БЕЛ

Джулс стихът ти е точно на място, може би е време за създаване на "Братство на бурята", природата може да ни отвмъсти на всички, заради грешките на малцина!
Благодаря ти!

студено е, снежно е...всичко е толкова образно-като гонщите се като болиди от Формула 1 снежинки. Но откровенно четох вчерашния разказ и днешния и главните герои ми се струва, че много си приличат. И момчето и момичето ми са едни познати вече...а може и да е моя глупост. не ми обръщай внимание и продължавай....

Поредната забавна история от атрактивната колекция

Може би има лека прилика, но все пак са коренно различни!:)
Благодаря ти!

Радвам, се че ти хареса!:)

Много малко автори ме карат да се въплъщавам в някой от героите. Ти си един от тях :))))

Това е страхотно признание, благодаря ти! Един автор винаги би искал да го чуе това поне веднъж в живота си!:)

Хареса ми

Застигнати от буря в планината? Късметлии!! Поздрави.

Аз съм си зиморничева, толкова студ лъха от разказа, че ми се наложи да се облека по-дебело...
Иначе идеята е възхитителна! Да беше се появил наистина героят ти, преди да съсипят Банско, Пампорово, Боровец...... спирам с изброяването, защото коментара ще стане по дълъг от разказа.

Усмивки от мен!

Обичам бурите, особено снежните, само че в такава буря е хубаво да си в хижата с приятели!!:)))
Идеята за братството е добра, сърцето ми е отворено, ама колкото и да протягам ръка, нито снежна, нито дъждовна буря предизвиквам.... жалко... :(((
Поздрави!!:))

Майката природа ни праща непрекъснато послания, не винаги успяваме да ги разчетем, друг път...просто ни е по-удобно да ги подминем, но ти не го направи! Дори повече - написа ги! Благодаря ти! Поздрави! :)

pog peroto ti kartinata na burqta e jiva:)
prirodoza6titnicite 6te te vklu4at v redicite si:)))))))))))
mnogo priqten za 4etene razkaz:)

на страхотиите, които ще ни застигнат, ако не възстановим баланса в природата и самите себе си!
няма по-голяма сила от Природата, сещам се за един филм, който гледах скоро-"Утрешния ден" или "Денят след утре"!Дали ще има такъв, ако не спрем навреме да унищожаваме и замърсяваме-надали!

Спонтанното ти писане сутрин и то само като си сложиш ръцете на клавиатурата е смайващо !Разкошен разказ !Голямо въображение имаш . поздравявам те !

Понякога студът идва за да ни покаже, къде е топлината!
Благодаря ти!

Благодаря ти!

Аз веднъж бях такъв късметлия, като дете, едвам се оттървах!:)
Благодаря ти!

Да, наистина, но някой ден може да се появи и да поиска сметка от някои хора, да се надяваме!
Благодаря ти!:)

Радвам се, че си съмишленик на Братството, когато си готова те ще те намерят!;)
Благодаря ти!

Някой трябваше да го направи, защо не аз?
Благодаря ти!

Бих се включил, стига да се намери някакъв адекватен начин за да се разреши проблема!
Благодаря ти!:)))

Така е , направо си го казвам, природата накрая ще ни принуди да постъпим според желанията и, ще стане сигурен съм!
Благодаря ти!

Винаги така пиша Клео, установих, че така ми се получава най-добре!
Благодаря ти!

много ми хареса,въпреки че не обичам студа.но не обичам и хората които прецакват природата.много истинско беше! винаги съм предпочитала да чета от колкота да гледам филми,защото въображението на автора и мойто до като чета е най-хубавия филм.
благодаря за изживяването

Имаш душа на читател! И успяваш да се пренесеш в фантастични светове поздравления!
Благодаря ти!

когато страстите утихнат
и слъчце се покаже
тагава аз пристигам,
че си вълшебник
да ти кажа...:)
Поздрав!

Ей страхотно ти благодаря за прекрасния стих!:)