Забързани с походка бодро напред вървят ли вървят, но товара на живота ги е сплескал и те вървят прегърбени, не смеят да погледнат никой в очите сякаш ги е страх да не го предизвикат или да не забележат нещо, което ще наруши глупавият им ритъм. Ритъма на техният животец. Всичко правят механично. Минават покрай будката а безплатни вестници и си взимат по един или два за някой , който се намира до тях. Качват се а вратите бездушно се  затварят зад тях и те дори не им обръщат внимание.

-Мамо виж виж, трамвайчето колко е хубаво.

Обърнах се по посока на гласа проследих погледа на заинтересуваното детенце. Да трамваят бе пуснат по случай някакъв празник на транспорта. Беше в стар стил много шик. Очите ми се усмихнаха а после дойде ред и на устата ми.

-Добре де само побързай да се качим, че трябва да те водя на градина.

Извърнах се към нея и усмивката ми угасна. Тя бе като другите просто призрак в зимната утрин. Прехвърчаха снежинки. За момент си спомних Гаврош, Козета и Жан Валжан на великият Юго. В най-лошите им моменти имаше повече живец поне в романите на Юго, отколкото в тази жена. Погледът на детето помръкна и то се намръщи. Стана ми жално за хлапето, но не можех вече да върна усмивката на лицето му. Не беше моя работа или беше? Въздъхнах и продължих разходката си по мрачният и мръсен град. Въпреки това обаче тук имаше едно излъчване, една чистота, чиста веселба, която се таеше под пластовете мърсотия натрупала се тук. Обичах този град независимо от всичко. Майката успя да набута детето в  трамвая почти в движение и сама се качи след него. Вратите бяха отворени както на всички стари трамваи. Всъщност нямаше такива. Затичах се и се хванах отзад качвайки се на парапета както едно време бяха правили босоногите хлапета. Затворих очи и времето се завъртя. Беше циганско лято от небето се сипеха златни листа а аз като малко хлапе се возех на един такъв трамвай. Зад мен ме гонеха дечица и викаха след мен:

-Не е честно, ти мамиш, слизай отпадаш от играта.

Едно от хлапетата се затича и ме хвана за крака. Усетих растърсване.

-Госпожице, какво правите.

Обърнах поглед към прозореца. Задният липсваше. Хлапето, което преди малко бях видяла да се радва на трамвая ме гледаше учудено. Майка му говореше с някаква жена до нея.

-...и сега какъв е този трамвай, толкова ли са закъсали та вадят некакви стари бракми. Безобразие, а ние тук стоиме на студа.

-Да права сте, ужас няма да си дупча билета направо.

И двете не забелязваха, че всъщност нямаше къде да дупчат въпросният билет и това е трамвай за забавление. А може би не знаеха какво е забавление?

-Ами пътувам в миналото.

В погледа на момиченцето проблесна интерес и усмивката се върна на лицето и. Това беше хубаво, явно не бях съвсем за изхвърляне.

-И как го правите?

-Ами затварям очи и усещам как вятърът вее косите ми, после снежинките почват да се топят към вдигнатото ми лице към небето. Като се разстопят оформят образи. Преди малко видях как е есен и падат жълто-зелени листа и аз съм малка като теб и съм се хванала тук и няколко деца ме гонят, защото играеме на стражари и апаши а аз съм от апашите и се спасих като се качих тук и не можаха да ме хванат.

-Ехааа супер може ли и аз да пробвам.

-Може ама само си подай главичката през прозореца без да идваш при мен, опасно е.

Момиченцето леко се нацупи, но усмивката му се върна и то кимна. Бавно подаде главата и затвори очи. Вятъра понесе косата и и снежинките започнаха да се разстопяват по сгорещеното и лице.

-Еха много е супер. Видях нещо. Обаче един от стражарите те хвана за крака.

Изгледах я изненадано. Нима и тя имаше дарбата? Дарбата да вижда щастието?

-А сега е лято и се нося в трамвая и много пече. Заваля дъжд капките намокриха косата ми и аз се вмъкнах в трамвая. Контрольора ме подгони, но му се изплъзнах. Трамвая намали на един сфетофар и аз фъснах. Ето скрих се в библиотеката.

Момиченцето отвори очи.

- Благодаря ви госпожице, ще разкажа всичко на моите приятели за да могат и те да виждат така.

- Благодаря ти дете.

-Ей къде се изгуби, защо разговаряш с непознати.

Майка и ме изгледа подозрително и изобщо не се запита как така стоя отвъд липсващият прозорец.

- Айде слизаме тук.

Малката ми махна с ръка и последва майка си, която я дърпаше с лявата ръка.

Усмихнах и се. Може би трябваше да погледнем на децата за да видим щастието там където те го виждат. Ва различните форми на снежинките, в отразяващият се слънчев лъч от дъждовната капка, във палавият вятър. Пуснах се от трамвай „Щастие” както мислено го нарекох и бавно ускорих крачка. Беше време да започна работа. Колата ми бе паркирана в общият гараж. Винаги я оставях там. Още никой не бе дошъл. Вероятно красивите снежинки бяха превърнали града в ад от задръствания. Усмихнах се и натиснах алармата. Колата ми се обади. Качих се и я запалих. Замърка като котенце. Погалих я нежно по волана. Усетих тръпка сякаш ми отговаряше. Отидох на определеното място. Една жена отвори вратата.

- До хотел Монолит?

- Искате ли да сте щастлива?

- Не искам такси.

- Тогава опитайте при колегата.-отвърнах аз.

Тя учудено ме изгледа и тръшна вратата.

Един мъж ми отвори вратата.

- До Централна гара?

- Искате ли да сте щастлив?

- Ако вие ще карате искам и още как.-по лицето му плъзна усмивка.

- Качвайте се в такси „Щастие”. До Централна гара ли казахте?

- Да и искам от вашата порция щастие.

Усмихнах му се в отговор. Денят започваше добре.

- Слушайте сега затворете очи, аз няма да ви показвам как разбира се и си отворете прозореца нека снежинките започнат да се топят по затворените ви клепачи и тогава...

Когато го оставих на Централна гара той се превиваше от смях и удоволствие. Беше си припомнил весела случка от детството си. Остави ми бакшиш и усмихнат нарами куфарите към централна гара сякаш не ги усещаше.

- Хотел „Графството”?

- Искате ли да сте щастлив?

Ако ви зададат този въпрос как ще отговорите? Внимавайте щастието е близо до вас а може и някой друг да ви попита като малкото момиче от трамвая. Елате в таксиметрова компания „Щастие”. Ние наистина правиме клиентите си щастливи. Може би трябва да опитате и вие?

Щастието на спомените? Малко е горчиво, не мислиш ли? А за децата си прав:))

Не мисля, щастието на спомените, може да събуди щастието на настоящето! Не трябва да губим щастието!
Благодаря ти!

направо ме разби ...
Знаеш ли? Случайно да си търсите диспечарка във въшата таксиметвова фирма" Щастие"...:)))
Днеска си много продуктивен ...
Пореден поздрав!:))

Винаги има нужда от свежа и щастлива кръв, която ради и щастливи стихове!:))))
Благодаря ти!:)

пък и това за децата си го усетил така е от опит ти го казвам :
"Може би трябваше да погледнем на децата за да видим щастието там където те го виждат."

Знам, усеща се някак си, особенно когато пробудиш детето в себе си , след като дълго е спало или изпаднало в кома!
Радвам се че го усети!

ФЕ, НЕОБИКНОВЕН РАЗКАЗ СИ НАПИСАЛ!
ЗА ЩАСТИЕТО А ТО Е ДА ГЛЕДАМЕ СВЕТА КАТО ДЕЦА
ЗАЩОТО ДЕЦАТА СА НАЙ-БЛИЗО ДО БОГ
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Прав си - много е важно с какви очи се гледа на живота. Ако се възприема като поредната сериозна бизнес среща, като низ от отговорности, или океан от безконечно страдания, той просто се превръща в задължение, което чакаш да приключи...
А животът е просто една прекрасна детска игра...
Пожелавам ти никога да не позволиш на детето в теб да порасне!
Поздрави!

И не защото го искам, това с искане не става. Просто не мисля за това по принцип. Според мен това означава да си щастлив :)))))))))

Поздрави на теб и на всички, които все още пазят Дарбата...

Много правилно си го казала Джулс! А е достатъчно да видим техните усмивки за да сме щастливи!
Благодаря ти!

То лудее на воля и прави каквото го прави щасастливо!
Благодаря ти за прекрасното пожелание!:)

Страхотна история наистина!Благодаря ти, че я сподели!

Да си щастлив е избор, взето решение и както ти отбеляза много правилно без да мислиш върху това! На някои хора просто трябва да им се напомни какво е щастие!
Благодаря ти!

Щом се усмихваш чувствай се поздравена!:)

fenris, точно от такъв разказ имах нужда днес! :))

Радвам, се че помогнах!:)

Децата обичат да играят на възрастни...
Възрастните обичат да играят на деца...
защото мислят, че те са по-щастливи!

Истината е по-средата! Дете с акъл на възрастен или обратното?
Благодаря ти!=:)

Възрастен, който носи детето в себе си и дръзва да се отвори такъв за света. Сила трябва, за да си слаб...и тогава си най-близо до любовта...тя сама влиза в теб...онази безусловната.

Да това имах пред вид и аз благодаря че го каза толкова хубаво!