Правеше крачка и се заглеждаше нагоре. След това следваше стъпка с левият крак. Уличните лампи осветяваха пътя му. Трудно ходеше, но се налагаше да го прави за да възвърне силата на атрофиралите си мускули. Макар, че докторите не даваха надежда. Погледна отново нагоре. Звездите го гледаха така сякаш хиляди очи се впиваха в него. Инвалидната количка обаче отпадна като вариант. Направи следващата крачка. Ръцете му бяха заякнали, но трябваше да раздвижи краката си. Затвори очи и си спомни как беше преди. Звездите се превърнаха в искрящо кълбо разположено на тавана на дискотека. Преди инцидента работеше на държавна служба и единственото забавления в живота, което можеше да си позволи е да танцува. Тогава се чувстваше истински силен и способен на всичко. Затваряше очи и усещаше музиката. Тя потичаше по вените му и раздвижваше първо краката му. След това торса се включваше, ръцете и накрая главата. Те сякаш се подчиняваха единствено на ритъма. Нищо друго нямаше значение. Приятелят му дори го водеше на клубове само за да забие някоя мацка покрай него. А това не бе проблем. Когато танцуваше често усещаше докосването на женски гърди и дупета по себе си, но не отваряше очи. Защото в тези моменти нищо нямаше значение освен музиката кипяща в кръвта му и проправяща си път навън чрез движенията му. Не ходеше на уроци бе самороден талант. Всеки петък и събота се забавляваше и трупаше енергия за началото на новата седмица за да оцелее през нея. Тогава се случи това. На  път за поредният клуб, ги нападнаха за да ги ограбят. Приятелят му се оттърва само с комоцио а него го удариха с тръба през краката. Оказа се че имал засегнати нерви. Докато се възстановяваше мусколите му атрофираха и той не можеше да се движи. Още ходеше на работа. Обичаше работата си, но нямаше да издържи на нея без да танцува поне веднъж в седмицата. И тогава реши всяка вечер да пробва да се опитва да мотивира закърнелите си крайници да се раздвижат. Вървеше през парка на осветлението на Луната, звездите и лампите поставени по алеите. Те бяха единствените свидетели на мъката му. Още една крачка...и още една. Поглед нагоре. Луната бе пълна и сякаш му се усмихваше.

Да вероятно му се поддиграваше. Още една крачка. Кракът му се поддгъна и той се строполи на асфалта. Беше точно до една пейка и той започна да лази към нея. Трябваше да почине а не искаше да почива. Спомни си как краката му можеха да постигнат всичко преди. От очите му избиха сълзи и заплака в безсилие. Прехапа си езика за да подтисне безсилието си и този път сълзите, които изскочиха от очите му бяха от болката. Усети металният вкус на кръвта в устата си. Оставаше да остане и ням. Опипа езика си. Беше наред само малко го бе порязал с резците си. Довлече се до пейката. Сега идваше трудната част, трябваше да се вдигне на нивото на пейката. Остави железните патерици. Подпря се с ръце и бавно се извъртя. Никой не му помогна. Не бе и очаквал помощ, не и по-това време на ноща, не и тук. А и помощ идваше само по филмите, действителността бе прекалено сурова. В нея трябваше да се справяш сам и ако се справяш добре ще живуркаш, ако се справяш много добре ще живееш а ако се справяш отлично ще благоденстваш. В момента той живуркаше. Не търсеше оправдания, не търсеше съчувствие, нямаше смисъл, защото нямаше да получи. Усмихна се на себе си. Преди не бе такъв реалист, беше оптимист. Оптимизмът му бе прекършен с един удар в кръста и още един под него с голяма желязна тръба. Съдбата беше кучка и бе останала единствената му приятелка. Приятелите му идваха да го видят, но вече не го водеха на дискотеки, защото им бе неудобно а и не искаха него да го поставят в неудобни ситуации. Превърна се в развалина. Веселието си тръгна от живота му и нямаше да се върне. И на какво да се радва, това което обичаше най-много да прави вече бе изгубена кауза за него. Все пак се опитваше, но дали имаше смисъл или просто се заблуждаваше? Имаше нужда от чудо, но не живееше в Ерусалим по времето на Христос и чудеса не ставаха. Времето им бе отминало, друг бе въпроса дали се бяха случвали. Чу песен на птичка и инстинктивно я потърси с поглед. По това време на ноща, единствените птици, които можеха да се чуят са бухали и сови или други нощни птици, но те не пееха така. Звукът идваше някъде над него. Дърветата бяха високи и той нищо не видя. Песента и следваше странен ритъм. Всъщност беше като музикален съпровод. Още една се включи нейният тон бе с няколко идеи по лек и сякаш я допълваше. Неусетно се усети, че започва да тактува. Пръстите на ръката му потръпваха в такт с странната музика. Включи се и бухал, което не бе изненадващо. Интересното бе това, че той сякаш имитираше баси и то почти идеално. Започна да щтрака с пръсти. Странната музика продължаваше да свири. Един кълвач се включи и то заприлича на барабани. Изкустното му почукване по кората на дървото бе като силен барабан. От време на време ударите звучаха с метален звук, сякаш се включваха и чинели. Вероятно почукваше по някаква табела. Започна да поклаща глава в такт с ритъма. Беше му познат. Приличаше на една песен, някакво денс парче, което преди бе обичал много. От окото му се спусна сълза. Това не се случваше. Природата се бе наговорила да го измъчва. Сигурно сънуваше. Не това чудо търсеше той. Това бе мъчение. Подсмъркна и се опита да се изправи. Трябваше да си ходи. Нямаше смисъл повече да стои тук и да се измъчва. А дали да не запише това чудо на природата? Включи джеесема си. Беше мощен и щеше да се получи хубав запис. Щеше да шашне всички с него. Включиха се още представители на природата като щурци, цикади и скакалци. Ритъмът бавно се усили и забърза. Затвори очи и се отпусна. И въображението му го върна назад. На фона на тази музика той си завърташе ханша правеше няколко крачки във ляво, после пак го завърташе и правеше няколко вдясно. После хващаше близостояща девойка и я завърташе, докато дъхът и спреше и след това нежно я поставяше на пода. Подаваше и ръка да се изправи и отново се завърташе продължавайки танца си. Движенията му наподобяваха малко на класическият латино танц Ча-ча, но не съвсем. Правеше няколко пируета и завършваше в поза женски шпагат хващайки ръката на някоя давойка пред него. А тя очарована от вниманието му се изчервяваше. Е повечето пъти. Странно бе че не бе имал никаква сериозна връзка, защото възможности бе имал много, но такъв си бе непостоянен. Той се развиваше и еволюираше постоянно както музиката сама по себе си. А момичетата трудно издържаха на ритъма му. А сега ритъмът бе мъртъв за него. Само звук в главата и спомени, които бяха мъчителни.

Отвори очи и се огледа. Беше на крака и те следваха ритъма като едно време. Постепенно тялото му бе започнало само да следва мелодичния ритъм идващ от живата природа. Сети се мелодията бе на някаква група, която бе пяла за малко. И тогава осъзна, че краката му се подчиняват на ритъма, не на него самият. Завъртя се и направи четири крачки на ляво. После се завъртя и пред него се бе изпречило някакво момиче. Той я хвана и завъртя. Тя изписка леко, но се остави в ръцете му. Когато я остави да седне на пейката тя бе изгубила дъха и зачервена го гледаше с възищение. Кръвта му кипна и той направи няколко пируета. Самосъжалението бе останало в миналото. Музиката бавно намаляваше и той направи един пирует завършвайки на шпагат пед погледа на девойката.

Тогава усети как краката му отново се върнаха в старото си положение и отказаха да се подчинят. Музиката в парка бе стихнала. Магията си бе отишла.

-Имате ли нужда от помощ? Бяхте страхотен. Вървях си по алеята и чух странната музика и дойдох насам. А вие бяхте невероятен. Как само танцувахте. Господи. Сърцето ми спря като ме завъртяхте. Извинете разбъбрих се, така става като съм развълнувана. Да ви помогна ли?

-Аз съм инвалид госпожице, как мислите?

Отговорът му бе саркастичен, но не може да се въздържи. Тя се изчерви и му помогна да се настани на пейката. Извади телефона си и прослуша записа. Когато отново го чу усети как кракът му тактува отново. Момичето го наблюдаваше с любопитство.

-Бихте ли ме съпроводили до дома?

Тя кимна и го хвана под ръка а той си пусна мелодията. Краката му за пръв път се подчиниха и в танцова крачка те стигнаха до тях.

-Благодаря ви госпожице, как да ви се отблагодаря?

-Вие го направихте, този танц няма да забравя никога. С никой смъртен не съм танцувала така. Приятно ми е казвам се Дудула. Вече не съм богиня, отдавна, но природата все още ми се подчинява. Благодаря ви за този последен танц. Упражнявайте се и скоро ще можете да ходите сам и да танцувате сам, защото мелодията ще остане в сърцето ви.

Тя го целуна леко, усмихна му се и изчезна сред дъжд от цветя.

Събуди се на другия ден. Сигурно бе сънувал. Изправи се в леглото и тогава се включи алармата  на телефона му. Пръстите на краката му започнаха да танцуват в ритъма. Може би все пак чудеса стават и в наши дни? Изправи се и плавно се понесе към банята. Краката му се подчиняваха отчасти на него, отчасти на ритъма. Скоро щеше да успее да ходи и танцува без нейна помощ, но този ритъм, щеше да остане завинаги в главата му. Барабаните на кълвачите се включиха и той пусна душа. Усмивката за първи път цъфна на устата му от много време.

Чудеса стават, Фенрис. И това е най-голямото чудо - когато си паднал в калта, да успееш да се изправиш и да затанцуваш....

Така е Готик! А смисълът на музиката е да дава живот на телата ни, да ги почувстваме горещи и живи!Благодаря ти!:)

Голяма роля е изиграло самовнушението и вътрешното самопреливане на енергия.Контролът върху чувствата и самоконтролът върху емоциите е невероятен .Ти си специалист по тези усещания и тълкувания , не ти е проблем да напишеш какво ще направя и аз в следващия момент !
Поздравления за теб и хората ,които те разбират !И внимавай с самовнушението !

Права си с нищо не трябва да се прекалява, особенно със самовнушението и самохипнозата! Опасно е! Когато пиша усещанията са ми изострени и се намирам на друго място, така , че всичко е възможно! Благодаря ти!

... на тези, които вярват в тях :) Приех разказа като метафора на вечната борба на човека и стремежа му към по-доброто, това, което му доставя истинско удоволствие и го кара да се чувства жив. Музиката е в живота ми първа приятелка и ме е измъквала от какви ли не състояние - физически и духовни. Върна ме години назад, когато както героя ти, единственото в моя живот беше музиката.

http://www.youtube.com/watch?v=GElXgkZkvTQ

Усмихнати слънца и много музика днес :)))

Да понякога едно нещо е достатъчно за да те извади от унеса и летаргията, дали ще е перо от гръмотевична птица или музика, няма значение, но в някои случаи малките чудеса на ежедневието са това, което ни трябва!Благодаря ти!
П.С. Парчето е страхотно!:)))

Май когато пишеш си на границата между двата свята ?

Да, нещо такова е!

хммм... Когато умът иска - все нещо не се получава, но когато сърцето почувства ритъма - няма невъзможни неща - те просто си се случват!..
Поздравления! Много ми хареса!

Да така е!Благодаря ти!:)

Толкова много мили коментари дадени заслужено за поста ти. Аз обаче нещо трудно се справям с това, което пишеш и вечно се натъжавам. Не вярвам в чудеса. Не вярвам в приказки. Ако не ти харесва коментара ми, просто го изтрий. С най-добри чувства. Леля.

Миличка!Нормално е да има и реакцията, като твоята! И разбирам, че съм докоснал други струни в душата ти! ЧУдеса ставт, аз самият съм присъствал на такова, може би някой път ще ти разкажа, но това не е важно! Важното е, че си изразила мнението си и то също е ценно за мен и не смятам да го трия а да ти благодаря за него!:)

при теб Fenris, зареждаш с много положителни емоции и надежда!
Не си спомням дали съм казвала и преди, но ще го повторя-притежаваш от онзи много рядко срещаният светъл ум, прекрасен разказвач си, не спирай:)))

Винаги се се опитвам, да предам положителни емоции и няма да спра, поне не за дълго, ако се случи!:)Благодаря ти за топлият коментар!

/при това актуален/ и за вярата, която прави чудеса..

Вярно е, че излъчваш много положителна енергия,
на която дължиш успеха си.
Аз ти благодаря!

и тогава чудото се случва...
Пореден поздрав ,fenris
удоволствие е за мен да те чета :)

Чудеса се случват, само трябва да вярваш и да можеш да ги видиш. Обикновено очакваме нещо голямо и фрапантно да се случи, за да решим, че е чудо.
Едно малко чудо и за теб тази вечер!
Поздрав за разказа, винаги се зареждам емоционално, когато се отбивам при теб :).

Фе, чудни разкази пишеш и докосваш и са ценни !
ЗА ДУХЪТ НА ЧОВЕКА, ЗА НАДЕЖДАТА, ВЪПРЕКИ ВСИЧКО И ВСЕКИ ДА СТАНЕШ И ДА ОТКРИЕШ СИЛАТА СИ, БОГА В ТЕБ

когато тялото се бунтува под ритъма на музиката сме безсилни и нищо друго няма значение.
Аз просто искам да ти благодаря!

Смятам, че въпреки жестоката действителност, имаме повод за надежда!Благодаря ти!

Credendo vides както са казвали римляните!Удоволствието е за мен, че ме четеш!Благодаря ти!:)

Благодаря ти за страхотното пожелание!А всеки ден се случва поне по едно малко чудо в живота ни!Ти ще имаш едно такова днес!

Искрата на моята героий да е такъв, го има във всеки от нас! Просто трябва да я запалим!Това, което каза беше невероятно за мен!Благодаря ти!

Имам си една лично моя сентенция, "Силата е у нас просто трябва да я открием и задействаме! А когато това стане...стават чудеса!Благодаря ти Джул!

Удоволствието бе мое, а има музика, която те лекува и тялото ти просто само и се подчинява!Благодаря ти!

Нищо не може да се сравни с човешката воля. И с призванието. А чудеса стават, ако наистина вярваме в тях.:))

Да самодиво, така е! Но пък е хубаво и да имаш очи за чудото за да не го подминеш!Благодаря ти!:)

Наистина много истински!Обичам танците и танцувам с удоволствие ,когато това ми е възможно и знам ,че танца те държи жив ,че те прави щастлив.Поне за мен е така и напълно разбирам трагедията на твоя герой и неистовото му желание да е пак същия , вечния танцьор!
Невероятно си го написал и знам ,че героят ти в края на крайщата ще успее , защото има дух и сърце!
Поздравления!

Явно наистина обожаваш танца, както , когато музиката става част от тебе ! А моят герой вероятно в момента танцува пред огледалото и си мие зъбите!:)Благодаря ти!:)

Не съм го пробвала пред огледало , но пред монитор редовно ,особено ако засека някое хубав
клип:)

Хубаво е да се пробват нови неща нали?:))

Определено!:))

:)))