За първи път отивах в тази планина и бях изпълнен с приятно притеснение и надежда, че всичко ще е наред и че ще си прекараме добре. Пътувахме с кола поне не бяхме зависими от нищо такова като градски транспорт или собствените ни сили. Минахме покрай последният голям град, който се мяркаше на картата. Напазарувахме някои неща от там и продължихме по пътя избирайки естествено прекият път. Минахме покрай едно село и наближихме следващото. Под лъжичката ми почна да ме свива леко. Получавах този спазъм, когато предстоеше да се случи нещо важно. Потупах шофьора.

-Мишо карай по-бавно нещо ще се случи.

-Пак ли с това твое присвиване бе?

-Да пак.

-Добре ще карам внимателно.

Навън печеше силно един от онези горещи дни, когато ти се иска да си на сянка и само на сянка. Навлязохме в селцето. Колкото и да е банално асоциацията, която ми дойде беше китно. Да селото беше доста колоритно някак си сякаш се отличаваше от останалите, които бяхме видели по-пътя за насам. Тук хората които се мяркаха бяха усмихнати, весели. Не изглеждаха смазани от живота. Независимо дали бутаха количка или караха каруца, или носеха чувал на гърба си на лицето им имаше усмивка.

-Знаеш ли това село наистина е странно. Прав беше за предчувствието.

Усмихнах се, това усещане никога не ме лъжеше. Оставаше въпроса, какво правеше това село толкова специално, толкова уникално? Аурата му бе изчистена и вибрираща.

Наближавахме центъра, когато видях една църквица. Малка и закътана в един двор. Имаше само един купол.

-Мишо спри.

В този момент момичетата отвориха уста.

-Защо ще се бавиме тук?-каза Каси.

-Да наистина?-добави Лора.

-Ами нали сме на екскурзия, трябва да огледаме забележителностите не мислите ли?

Мишо обаче вече беше спрял. Познавахме се отдавна и той ми се доверяваше, както и аз на него разбира се.

-Дами, без паника, няма да се бавиме много. Излезте да се поразтъпчете малко. Вече три часа пътуваме.

-Добре, но не се бавете момчета.

-Ей вижте, тук има сини сливи да си наберем а?-Лора изтича към едно дръвче което си растеше така на тротоара. И беше пълно със сливи. Интересно как никой не го бе обрал? Каси я последва с една торбичка. Една жена мина и се усмихна на момичетата.

-Нали не е проблем?-попита я Мишо.

-Разбира се, защо да има?Добре дошли сте.

-Благодаря ви.-отговорихме в един глас.

Обърнах очи към църквата отново. Имаше нещо в нея, нещо специално. Тя сияеше сякаш още едно слънчице бе изгряло на небето.

-Мишо остани тук аз ще отида до там.-посочих към малката църква.

-Окей, но не се бави много.

-Няма обещавам.

Бавно се отправих по стълбите. Външната врата бе отворена. Погледнах часовника си. Беше малко след седем сутринта. По-принцип никоя църква не работеше денонощно, но имах предчувствие, както се досещате. Влязох през главната врата и се огледах. Имаше малка градинка до нея. Доста китна градинка, имаше няколко диви цветя, внимателно култивирани. Разпознах едното, беше кукуряк. Една лоза се извиваше и обхващаше едната страна на църквата. Бе напращяла от зрели плодове. Защо ли още си седяха. Хората тук нямаха ли нужда от нищо? Имаше посвещение от ляво на входа. В памет на баща ми, за да  се помни доброто, което е направил и за да бъдем всички по-добри. Над входа пишеше „Св.Димитър Миротворец”. До тогава не бях чувал за този светия. Вратата бе от масивно дърво. Бутнах я и влязох. Беше отворено както и очаквах. Прекръстих се при влизането.Бях чувал, че така се прави. Огледах се имаше нещо странно в нея. Да това бяха иконите. Бяха в някакъв нов стил, изчистен, по-човешки. Имаше живот в тях. Стенописецът все едно бе оставил душата си тук. В центъра над олтара беше тайната вечеря, над нея разпъването. Огледах се с отворена уста. Ангелите, който бяха изрисуване сякаш всеки момент щяха да ми проговорят. На тавана бе изрисуван въпросният светия насочил ръце към мен сякаш да ми изпрати положителна енергия. Колкото и да беше странно почувствах се умиротворен. Огледах се и видях на една поставка до входа в, която бяха оставени свещи. Приближих се. Нямаше продавач. Само метален надпис с цената им и един на който пишеше:

„За свещи и дарение пуснете тук.”

Това ме изуми. В тази църква не те задължаваха с нищо, оставяха всичко на съвестта ти. Тя носеше такъв мир обаче, че не можеше да измамиш Св. Димитър, който те наблюдаваше усмихнато от тавана. Да сега забелязах, тук всички икони бяха усмихнати. Дори разпнатият Христос. Какво бе това място за бога? От ляво на свещите имаше складирани няколко шишета с светена вода. На всяка имаше надпис:

„Помолете се на Св. Димитър” и той ще изпълни пътят в с мир и всичко, което желаете ще постигнете”. Нямаше цена. Нямаше място където да пусна монета. Оставих няколко лева и взех три свещи и едно шишенце със светена вода. Някой бе идвал преди мен и една свещичка гореше на единият от свещниците. Запалих свещичките една по една. На последната се помолих отпивайки вода от шишенцето, което бях взел. Стана ми топло. Отвътре се изпълних с приятна топлина. Притворих очи и сякаш се пренесох другаде. Първоначално пред мен имаше тъмнина, която бавно просветляваше. Виждах едно мое прекрасно бъдеще. Аз бях щастлив, имах всичко, което исках и продължавах да се усмихвам. Винаги се бях притеснявал, че един ден като постигна всичко ще се разпадна, но това не се бе случило. Правех си барбекю на вилата и всички мои приятели с техните съпрузи и съпруги бяха там, както и децата им. Моите се пляскаха в басейна заедно с останалите. Огледах се наблизо имаше гъста гора. А пред мен в далечината се виждаше тази църква.

-Ей Наско.

-Аха…

Отворих очи и стреснато се обърнах.

-Какво правиш тук човече, вече цял час те чакаме? Момичетата опустошиха сливата преде половин час. Дори си купихме някои неща от тук, малки иконки със Св. Димитър Миротворец. Наистина мястото е страхотно. Ама ти защо ме зяпаш така?

Усетих се и затворих очи. Това място бе с толкова силно излъчване. В един момент усетих, че не искам да си тръгвам от тук.

-Ей, какво става с теб?-Мишо ме изгледа притеснено.

-И каква е тази църква? Ама всичко ли е на самообслужване?

-Да май е така-промълвих.

-Интересно, не съм виждал такава преди, а и виж иконите. Сякаш съм в детска градина, не ме натоварва изобщо.

Да Мишо бе казал точните думи. Чувстваш се като дете, не се притесняваш за нищо, в душата ти цари мир.

-Аз оставих няколко левчета, да вземем още три шишенца и да тръгваме.

-Шишенца ли какви шишенца?

-Светената вода.

-Аааа, не я бях забелязал.

Оставих още няколко левчета и излязохме. Момичетата прочетоха етикета и започнаха да отпиват от шишенцата и да се смеят. Двамата с Мишо мълчахме. Чудех се кога ли ще се варна пак там? Извърнах глава и погледнах назад и можех да се закълна че някой ми помаха от кубето на църквата. Да определено щях да се върна тук. Дали това щастие бе измамно или просто мястото бе едно от онези енергийни места, които променяха живота ти? Не знаех, но тайнствената усмивка, появила се на устните ми говореше за промяна. В планината изкарахме страхотно на палатка съчетано с лагерен огън и нощен риболов. В два през нощта камбанката иззвъня и аз изхвръкнах от палатката. Въдицата се огъваше бясно. Засякох и започнах да вадя. Една голяма бяла мрена се озова във живарника. Като я премерихме се оказа че тежи малко над два килограма и бе първата от многото. На връщане минахме по друг път. Един ден обаче, щях да се върна в това селце. И изведнъж усетих хлад в сърцето си, не помнех името на селото. Обаче помнех пътя до там. Усмихнах се и отпих от светената вода. В сърцето ми отново се възцари мир. Вероятно лятната ми вила щеше да е там, кой знае?

е голям християнски празник - Преображение Господне. Отиди в най-близката църква и се помоли за всички хора - да обърнат лица към Бога като теб - към оня купол..
Няма откъде да дойде добро за България...
Благодаря ти за прекрасния разказ..

Да ти кажа тази църква съществува и усещането в нея е точно такова! Името в разказа е истинското и! И наистина нещата бяха оставени на самообслужване!България ще се оправи до пет години ще видиш!Благодаря ти!

Благодаря ти!

Удоволствието бе мое!:)

Да усещането е невероятно!ЩЕ надраскам още нещо, но няма да успея днес!НО идея имам!Пожелавам ти повече такива преживявания! Църквата за която говоря е близо до Пазарджик!:)

Благодаря ти приятелю! По някое време ще видя дали е жив професора!:)

И аз имах подобно изживяване. Обаче бе катедрала в едно малко градче в Германия. Всеки път като минавах от там, като че ли нещо ме теглеше да вляза, а аз все бързах. Докато един ден влязох. Обиколих я доста бързо докато не стигнах до разпятието. Не помня колко време стоях там, но такова усещане не бях изпитвала.
Благодаря, че ми го припомни с разказа :). Прекрасен както винаги :)).

Благодаря ти много! Наистина е страхотно преживяване!:)

няма начин да не се върнеш някой ден там!
Четеейки великолепния ти разказ, Fenris , и аз се почувствах някак си омиротворена, спомняйки си чувството, което изпитах в солунския храм Св. Димитър Солунски-всичко е както го описваш.
Поздрави!

Приятно е да чуя че и друг го е изпитал!Благодаря ти!:)

всичко, но по интересното тук е че въздействието е заразително дори само от разказа ви. Ако пжгледнете иконите на олтара в която и да е църква , те гледат винаги вас, където и да застанете.Когато творецът остави душата си в тях те са живи. Радвам се че сте изкарали прекрасно има много малки църкви и параклиси в Била например които никога не се заключват. Питала съм хората, не се ли страхуват за иконите, защо оставят свещите, а те отговарят така: "В църквата и най -- големия разбойник няма да посегне, ние знаем , че между нас няма такива хора, ако някой нещо направи значи ще е далечен".
Лека вечер!

Това доверие в хората означава, че има голяма надежда за нашия народ!Благодаря ти!

Не те разбрах?

Води те вътрешното усещане и неустоимото ти желание към непознатото , недокоснатото ,неоткритото и неразгаданото ......!
Дано успееш в цялата тази неизвестност и непроходимост.
Бъди щастлив !
Поздравления за разказа , развълнува ме както винаги !

Благодаря ти принцесо, винаги съм бил търсещ, даже си спомням веднъж един човек ми каза, ти сякаш нямаш друга работа освен да търсиш, да търсиш отговори!Радвам се че ти хареса!Благодаря ти!:)

Един миг, едно посетено място или просто една мисъл може да промени живота ни. За момент се замислих, не носи ли всеки от нас тази църква в душата си? Само трябва да намери пътя към нея...
Поздрави, Фенриз! Отново омагьосваш

Може би си права, че носим това в душата си, но има места, който отключват това усещане! Това място бе такова!:)Благодаря ти!

Вече имаме такъв тук! Здраве, щастие и късмет на теб!Благодаря ти!

Да, знам, че има. попадала ли ти е книгата на Олга Харитиди "Влизане в кръга"? Ако не си я чел, може да я потърсиш, заслужава си.

Май съм я мяркал, но не съм я чел, ще я погледна!:)

Невероятно описана идилия.

Радвям се че го усети!Благодаря ти~!:)

Може би малко съм го поукрасил, но параклиса, който ми остави това впечатление е по пътя за язовир Батак!:)