Откъснах очи от книгата и се загледах през прозореца. Тая книга не трябваше да я взимам на почивката си. По тъпа не бях чел. Сериен убиец, който се наслаждава да гледа подробности по жените, които преследва. Скъсано копче, бенка, капчица пот и какво? Накрая ги убива. Абе силно психологически е, но къде е смисъла. Живота е скапан? Аз това си го знам не ми трябва книга да ми го казва. Покрай прозореце преминава табела на която пише „А ти презареди ли?” Идваше ми да извадя един калашников и да го изпразня в главата му казвайки. „Цял пълнител и е само за теб!” Влакът се носеше с вихрена скорост към моята крайна дестинация а аз умирах от скука и мързел. Ако можех щях да изхвърля книгата през прозореца. Обаче не можех, бях я взел от библиотеката. Имах още пет книжки в багажа ама не ми се ставаше  да ровя и да ги търся. Във купето ми нямаше нищо, коато да заслужава вниманието ми. Една възрастна жена, която стискаше чантата си сякаш аз щях да и отмъкна безценните 20 лева дето иваше там. Не не съм ясновидец, само предположение е. Хвърлих и безразличен поглед и тя ме изгледа подозрително. Усмихнах и се и това я стресна леко. Отвърнах очи от нея и се загледах в другия си спътник. Младеж сигурно малко по-малък от мен. Беше със слушалки на ушите поклащайки глава в такт с ритъма. Съдейки по поклащането беше техно. И той ми отвърна с безразличен поглед. Уффф щеше да е пълна скука това пътуване а оставаха цели 11 часа. Един час ми трябваше да разбера, че ще трябва да сменя тъпата книга. Притворих очи да подремна пък дано се разминеше мързела ми.

-Билети за проверка.

Уффф, сега ли намери да проверява този. Подадох си билета с оттегчена физиономия. Той се вгледа в него подозрително.

-Това не е вашето място господине.

Мързелът ми, заедно със скуката се изпариха в Ниагарският водопад скачайки без бънджи.

-Това не е ли влака за град Венера?

-Да този е, но сте в друго купе.

Слава богу, щях да се махна от тази скука. Взех си нещата и последвах контрольора изпратен от все още подозрителният поглед на бабичката и безразличното отнесено изражение на младежа. Нямаше да ми липсват. Двете големи чанти бяха много тежки, но все пак щях да съм на морето за 20 дена. Посочиха ми купето и аз се настаних вътре качвайки си багажа горе. Възползвах се да извадя друга книга от там и да върна тази за тъпият убиец. До тогава нямах възможност да огледам спътниците си. Сега като ги огледах, не можах да не се усмихна. Ами забавно си беше. До прозореца  имаше място и аз се настаних там. Срещу мен седеше малък човек, както те се наричаха, до него твърде висока жена. До нея един човек с много татуировки а до него една девойка и то каква. Дългите и червени коси стигаха до пода. Бе преметнала косата си през рамо и тя стигаше до белите и маратонки. Приличаше на жива стичаща се лава. От моята страна седеше една бабичка с черна кърпа с червени шарки на главата и някакви ненормално голями обеци. До мен беше един голям образ с лапи вместо ръце, говоря преносно разбира се. Май нямаше да скучая.

-Ей приятел я остави книгата имаш достатъчно време да четеш там където отиваш.

Беше мургавият малък мъж.

-Защо, какво да правя иначе?

-Ами ще си разказваме истории.

-Ами аз нямам нищо интересно за разказване.

-Сигурен ли си?

-Ами живота ми е скучен, сега отивам на ваканция и съм сам, това не е ли скука? Ще си искарам по плажовете четейки някоя тъпа книга. Силно се надявам тази да не е толкова тъпа като предишната. Както и с висене по дискотеките танцувайки си сам с моята душа.

 Посочих книгата. Заглавието и бе „Тайнствено убийство в къщата на баба”. Правеше препратка към червената шапчица , но не бе приказка. Трилър си беше. Малкият човек взе книгата и и хвърли един поглед. Погледна ме съсредоточено, сякаш беше учен, който щеше да експериментира с мен.

-Приятелю, губиш си времето.

-Защо нямам ли право на почивка?

-Твоето не прилича на почивка. Какво те накара да постъпваш така със себе си?

-Ами обичам морето това е.

-Това е ясно.

Той ме изгледа и се замисли.

-Нека се представим. Аз съм Малчо. Момичето до мен е Силвия или Снежанка заради русите и коси. Татуираният е Миро Картината. Следва Дългокоска или Кармен. После е Бабата или ...

-Бабата е достатъчно.-прекъсна го с дрезгав глас възрастната жена и ми се усмихна.

-Добре, до теб седи Крачун или Евгени. Той е малко глупавичък, но с добра душа а ти?

Аз седях зяпнал и  глътнал цялата си граматика.

-Какво стана да не би котка да ти открадна езика.

-Мяуууу-добави Снежанка.

Чувствах се изведнъж като герой от „Десетото кралство”. Толкова ми беше странно всичко това.

-Аз ъхххх Сергей.

Прозвуча като оправдание.

-Интересно а нямаш ли си прякор?Да няма нещо руско в теб?

Втория въпрос неизменно присъстваше след като споделях как се казвам.

-Не и нямам нищо руско, просто майка ми е русофилка. Викат ми Серго иначе.

И сега какво? Какво щеше да стане сега след като се запознах с героите?

-Имам предложение за теб Серго.

-Какво?

-Ами да дойдеш с нас за две седмици, а ако искаш може и повече.

-Да дойде къде? В Десетото кралство ли?

-Не го знам него. Ние сме цирк. Искаш ли да пътуваш с нас?

Замислих се. Бях свикнал да се движа по определена права. Имах си планове, винаги си правих такива предварително, два-три месеца ако трябваше. Тази почивка я бях планувал от месец и половина. А това бе отклонение от плановете. Абе защо изобщо го обмислях.

-Ами по скоро не-исках да бъда учтив, бяха симпатични.

-ОООо, хайде, ще е много забавно обещавам ти-Дългокоска се изправи и приближи до мен. Хвана косата си и ме погали с нея. Парфюмът бе неустоим.

-Амиии, не знам аз...

-Младежо искаш ли да решим въпроса лесно?

Обърнах се леко замаян към Бабата?

-Как предлагаш да стане това?

-Ще изстеглиш карта моето момче.

Усмихнах и се. Защо пък не? Какво можеше да ми навреди една карта? Размешах колодата и цепих. Тя сложи ръка върху колодата и ме накара аз да направя същото. Изстеглих карта и и я подадох. Жената я обърна и всички изохкаха. Огледах ги изненадано. Картата бе с номер 13 и на нея бе нарисуван скелет танцуващ странен танц и държащ коса.

-Какво има?

-Ти изстегли смърта Серго.-гласът на Картината бе леко гъгнив и звучеше стреснато.

-И какво?

-Това не е хубаво, това е лоша карта-добави Крачун с басовият си глас.

-Деца, деца успокойте се. Никой няма да умира.-обади се бабата. Честон да си призная, бях се стреснал. Не вярвах в тези неща, но все пак?

-Означава драстична промяна. Смяна на курса. Ново начало. Момко май получи отговор на въпроса си?

Сега вече сериозно се замислих. В мен се пробуди нещо дълбоко покрито. Едно детенце, което дълго бях държал затворено. И то искрещя. „Искам да ходя на цирк”. Щеше да е забавно. А аз не се бях забавлявал истински от ...? Не помнех вече от кога. Може би от като бях сам?Уплаших се от това в което се бях превърнал. Дългокоска ме гледаше леко втренчено. Луничките и ми харесваха. Може би бе наистина време за драстична промяна.

-Добре хора, ваш съм.

Всички заръкопляскаха. Дългокоска се приближи до мен и ми прошепна:

-Няма да съжаляваш сладур.

След това ме целуна бавно облизвайки устните ми с езика си. Устинети бяха плътни и валжин създадени сякаш само за тази дейност. Когато се отдръпна усетих странно чувство между краката си. Всички се засмяха и аз погледнах надолу. Бях получил ерекция. Бързо укротих малкия изчервявайки се целия.

Бях направил избор, който щеше да промени живота ми.

Изминаха пет години от онзи ден. Имах си нова работа и нов живот.

-Приятел искаш ли да поскиташ с нас?

-Ами не съм сигурен.

-Слушай да ти разскажа моята история. Веднъж и аз пътувах с този влак към морето и тогава...

Сергей вече бе история, родил се бе Разсказвача. В цирка аз разказвах истории, измислях си ги. Бях изчел толкова много книги, че не беше проблем за мен. Аз разказвах историите а моите нови приятели ги изпълняваха. Посетете някой ден нашият цирк, може би сме се запътили към вашият град. Няма да съжалявате. А какво стана с мен и Далгокоска ли? Е, това е друга история, но може и нея да ви я разкажа някой ден.