Беше сгрешил и щеше да си плати. Не, че бе готов за това, но нямаше избор. Екзекуцията предстоеше след един ден. Тоест утре. Изживяваше...Погледна часовника  на стената, бяха му го поставили преди няколко часа. Отброяваше последните секунди, минути, часове до финала на жалкият му живот. Дали бе жалък наистина? Оставаха му точно 24 часа. Три часа преди това щяха да му донесат последната вечеря. Странен според него ритуал, който той не разбираше. Останал от далечното минало. Беше обжалвал толкова много пъти, неуспешно. Разбира се уликите бяха срещу него. Какво ли можеше да направи? Беше за добра кауза, но кой гледаше каузите? А този идиот защо ли му трябваше да се прави на супермен. Шибан пистолет защо трябваше да гръмне точно тогава? Не мислеше да го използва, но проклетото нещо сякаш имаше собствено мислене и реши да гръмне. А сега как синът му щеше да се оперира от онова нещо в главата? Жена му как щеше да се справи? Главата му бучеше. Посъветваха го да поспи и да се приготви. Те защо не пробваха дали ще поспят на негово място? Как да затвори очи, като знаеше че му остават...вече 23 часа? Леле как летеше времето. Усмихна се като си спомни как играеше на конче с Митко, синът му. Беше невероятно дете. Преди година започна да получава болки в главата. Първоначално рядко след това се учесдтиха а накрая се налагаше постоянно да е на обезболяващи. Личният лекар се усъмни и го прати на изследвания в онкологията. Откриха на скенера образованиие, което растеше и когато се спукаше ....край. Малкият му син, неговият живот щеше да ...Дори не можеше да си представи живота без него. За него живееше. Беше отчаян. Никой не се отзоваваше на молбата му за помощ. Няколко организации се навиха да събират пари. Обаче толкова много хора се нуждаеха от помощ, че събраха за пет месеца само една четвърт от сумата. Появавяха се по предавания. Това не увеличи с повече от три процента доходите по сметката. Времето на момченцето му изстичаше. Той се реши на отчаяни мерки. Отиде в банката и обяви обир. Дори не знаеше коя е тази банка. Просто влезе в първата, която му попадна. Пистолета го взе от един скитник за трийсе лева. Трябваше да е повреден. Обаче гръмна. После се оказа, че това е банката в която е сметката на синът му. Банката искаше да закрие сметката, но една от фондациите не позволи с аргумента, че детето не е виновно за грешката на баща му. Проблемът бе раздухан от медиите и делото беше ускорено. Камерата бе заснела всичко. Гледаше се на телевизионният екран и не вярваше какво се случва с него. Как викаше на всички да легнат на земята и да не го гледат. Как заплаши охранителя. Той му се нахвърли и пистолетът дето трябваше да е строшен изгърмя през ръждясалото дуло. Как можа да му се случи. Адвокатът му бе служебен и пълен некадърник. Осъдиха го по нова програма. Вече убийството се наказваше по особенно жесток начин. С електрически стол. Това бе отменено преди сто години, но се въведе отново с едно допълнително условие. Екзекуциите се даваха по определен канал в полунощ с кодиране за непълнолетни. Направено бе с цел образоване на престъпниците. Бе подействало според статистиката. Престъпността бе намаляла наполовина след второто изпълнение. Той бе третият. Дали щеше да има други не му пукаше. Идеята бе в експериментален период. Можаха и да я забранят след него. Кой знае? Но той нямаше да разбере. Много хора бяха на негова страна. Много се бориха за неговото оцеляване, да го оставят да живее с доживотна присъда. Дори в момента знаеше, че пред сградата на съда имаше демонстранти в негова защита. В затвора го уважаваха, защото бе направил това за сина си. Не го закачаха, не го тормозеха. Не че това бе някаква утеха. Не беше разрешено свиждане. За смъртниците не се позволяваше. Погледна към часовника. Оставаха 21 часа. Отпусна се уморен на леглото. Тялото му искаше сън, но той не искаше да пропилее последните минути от живота си в сън, не че имаше значение. Не бе необходимо да е спретнат за изпълнението. Полицаят нямаше семейство, дори роднини. За него никой нямаше да е тъжен, това също бе тъжно. Всеки ден откакто течеше процеса, той съжаляваше за това. Отчаянието му бе пълно. Даваха го по телевизията всеки ден, за да видят хората отчаянието му и да гласуват за помилването му. Имаше подписка, чрез хартия, смс и дори в интернет. Много хора го подкрепяха. Хиляди, десетки хиляди. Системата обаче не се огъна. А продължи по отъпканият си път. Макар и да осъзнаваше, че този случай може да спре експеримента като неуспешен. Беше се примирил. Главният прокурор бе направил изявления, че системата не може да се промени заради един случай, като призова хората да даряват пари за Митко. Може би със смърта си щеше да помогне на сина си? Часовника отброяваше 20 часа до крайната линия за неговият живот. Щеше да прекара последните си няколко часа в мислене. Последната му мисъл обаче го ободри. Медийната кампания щеше да спаси синът му. Може би...да това може би. То го побъркваше и превръщаше последните му часове в агония. Повече нямаше да гледа в часовника. Спомниси че видя едно интервю. Разплаканата му съпруга и синът му който казваше пред камерата в един от малкото моменти, когато не бе на опиати:

-Татко върни се липсваш ни и на мен и на мама. Мама само плаче напоследък.

Жена му се разрида зад синът им. Самият той заплака като малко дете, един едър затворник започна да го утешава. Като се сети за това болката го прониза силно. Сълзи избиха от очите му. Стегна се и реши да не показва повече слабост пред следящите го в ъглите над вратата камери. Върна се назад във времето. Беше щастлив със Нина и Митко. Беше влюбен и със страхотен син. Момчето растеше здраво и силно. Беше умно и много бързо усвояваше. Обичаше футбол и ролята на нападателя. Бе ходил на всички негови мачове. Той бе треньорът на отбора. А сега животът му бе приключил, заради един бракуван пистолет със ръждясъл куршум. Усмихна се, трябваше да си поиска парите от скитника. Затвори очи и отново се върна назад. Спомни си всеки един хубав момент от десетте години, които бе преживял със семейството и сина си най-вече. Ожениха се с Нина година след като се срешнаха във влака. Интересно и красиво и много романтично. Той беше сам в купето. Тя попита дали може да седне. Извади да чете Карлос Кастанеда. Усмихна се и я попита дали харесва този автор. Оказа се че го четяла за първи път. Бил и препоръчан от приятелка. Оказа се че имат общо за много неща. Така бяха ентусиазирани, че си чукнаха среща в един клуб където и двамата ходеха. Като тръгнаха да си ходят той я целуна. Тя се разтрепери и също впи устни в неговите.

Болката отново се обади. Сега тези хубави спомени боляха. Защото никога нямаше да може да ги сподели отново с нея. Да си ги пропомнят заедно седнали под блясъка на пълната Луна. Вдигна очи към вездесъщият часовник. Оставаха три часа. Миналото бе изсмукало оставащото му време до краят на бъдещето му. На вратата се чу шум. Пристигна последната му вечеря. Беше поръчал телешка пържола по специална рецепта, гарнитура от зеленчуци, задушени и бисквитена торта с чаша скъпо вино и скъп портокалов сок.

Бавно кимна на надзирателя и започна да се храни дъвчейки сякаш за последно, наслаждавайки се на всяка хапка. Яденето бе невероятно вкусно. Може би защото бе неговото последно такова. Надлежно омете всичко и остави настрана приборите и посудата. Надзирателя я изнесе. Имаше телевизор настроен само на един канал, почти не го пускаше, защото бяха само новини. Сега обаче го пусна. Даваха го как яде последната си вечеря и една репортерка изнесена долу в дясно коментираше това. Усмихна се на камерите и изключи телевизора. След половин час дойде свещенник. Той не бе имал изисквания какъв да бъде, защото след това, което се бе случило със синът му, не варваше в Бог, вече не.

-Кажи синко, очисти душата си за пътя нагоре. Изповядай си греховете.

Свещеника бе православен.

-Отче кажете ми, защо ако има Бог позволи това да се случи с синът ми. Защо позволи развален неработещ пистолет да изгърми? Защо?

-Неведоми са Неговите пътища синко, ние често не разбираме неговата воля.

-Отче изглеждате свестен, знаете греховете ми. Свършете си работата и ме оставете сам с мислите ми. Аз нямам надежда и вяра. Аз имам само болка. Вече дори не се усмихвам на нещо хубаво.

Свещенника разбра и кимна. Прекръсти го и замърмори някаква молитва. Завърши с „В името на Отца, Сина и Светаво Духа. Амин” и го остави.

Погледна за пореден път часовника оставаха 45 минути. Влезе един костюмар. Беше директора на затвора.

-Знаеш процедурата нали?

-Да шефе.

-Съжалявам, аз и жена ми изпратихме дарение за синът ти, но останалото не зависеше от нас.

-Няма проблем шефе, не ви се сърдя. Отдавна се примирих.

Една камера ги снимаше в момента. Поведоха го към залата. По пътя за малко да припадне, но се задържа на крака. Поставиха го на стола. Сложиха му каската. От нея със специална камера щеше да гледа как умира докато токът проникваше през тялото му. Видя се как стои с каската. Чуваше се монотонното отброяване.

-9, 8, 7...

Последните му секунди изстичаха. Дано поне синът му оживееше след това, което се случваше и жертвата му не бе напразна.

-2,1.Старт.

Усети гъделичкане в главата. Май беше от токът, който му пускаха, сигурно постепенно го увеличаваха. На екрана пред очите му се виждаше как тялото му се гърчи и подскача в агония. Той не усещаше нищо. Видя как тялото се отпуска. Сигурно вмъзъкът му бе блокирал и за това не усещаше болка. Свалиха му каската и тогава той видя нещо, което го накара да зяпне. Беше в стъклена стая изолирана отвсякъде. През нея се виждаше труп на който свалиха каската. Този труп бе той. Някой го потупа по рамото. Обърна се и видя. Полицаят, който простреля и скитника, кото му продаде пистолета. Както и синът и жена му. Приближи се и някакъв костюмар. Беше представител на една от фондациите.

-Синът ви ще бъде опериран, след два дни. Това бе обявено по телевизията. След това вие ще заживеете с остатъка от парите от кампанията под нова самоличност на някой остров.

-Но какво става.

-Нямаше друг начин. Това бе единственият почин да намерим средства. Хрумна ни от една атракция, от преди петдесет години, доста популярна в един луна парк в Италия. Манекен който е на електрически стол и се заехме да изпълниме идеята. Скитникът и полицаят бяха актьори а пистолетът бе бутафорен, както и целият процес. Държавата се съгласи да участва. Не можехме да ви предупредим, защото реакциите ви нямаше да са естествени.Спомняте ли какво ви попитах веднъж. Какво бихте направили да спасите синът си?

-Да казах, бих умрял за него.

-Вие го направихте.Беше бесен, но пък синът му щеше да живее. Усмихна се. Осъденият на смърт се усмихна и прегърна синът и жена си.

-А сега последвайте тези господа. Те ще ви изведат безопастно от тук за да си починете. Може би трябваше да поспите малко преди изпитанието а?

Усмихна се на костюмара и каза:

-Не се шегувайте с това. Защото все още имам сили да ви цапна.

-Добре, радвам се за вас. И извинете за това през, което трябваше да минете. Приятен нов живот.

Когато се качи в колата той се отпусна на рамото на жена си и заспа сладко, без сънища. Просто дълбок и оздравителен сън.

с ОЧАКВАН ,неочакван край!
Вече свикнах да го чакам такъв !Майсторски написан !Поздравления!

Благодаря ти! Радвам се че ти хареса! Ако кликнеш на Луна парк Италия ще видиш от къде ми хрумна!:)

Много завладяващ разказ и майсторски написан.
Комплименти.
Очаквам с нетърпение следващият

Оооо, ще има и още, сега музата така ме е понесла, че направо летя във фантазията си!:)Благодаря ти!

месеци! Благодаря!

Благодаря за признанието, което ми отдаде, то ми даде криле!

Чудесен разказ!
Въпреки щастливия край, остава едно съмнение в мен. Кой ще му възстанови изхабените нерви и опустошението от неправдата в душата му?!

Като гледа как синът му продължава да расте, как започва да ходи с момичета, как следва, как се жени и как самият му син има дете! Това ще възстанови нервите му! Ще е доволен и щастлив, че макар и несъзнателно е допринесъл за това, че все пак мъката си е заслужавала!Благодаря ти кроталке!

Винаги ще има една горчилка в него! Колкото и да се стараем, паметта ни помни най-дълго лошите неща...
Разрови се в твоята и ще усетиш, че съм права.

Права си кроталче, няма нужда да се ровя знам, че си права!Но, научаваме се да живеем с нея!Живота не винаги е цветя и рози, научаваме се да живеем с тръните и бурените в съзнанието ни! Като просто натрупваме много пръст над тях и садим цветя и рози върху тях!

Макар, че ми идва да те убия :) През цялото време разказа ти ме бе сграбчил здраво за гърлото. Въпреки, че вътрешно си знаех, че ще има някакъв обрат....не може да е толкова лошо. Силен и тежък разказ!!! Но всичко е добре, когато свършва добре.

Колежке, не ме убивай имам много още да напиша!:)Познаваш ме, рядко разказите ми имат нещастен край! А и за какво би била цялата мъка , ако нямаше щастие накрая!

Това е невероятен разказ , свързан с една човешка болка , едино очакване и една съдба !Доста емоционално е загатнат този последен миг от един човешки живот , едно разочарование и една изненада ........би ли повярвал човек най- накрая ,че му се случва ... ? Докоснал си всички струни на човешката душа , съумял си да я извадиш и разнищеш и опишеш и наяве .Справи се страхотно , принце !
Поздравявам те за това !

Принцесо, благодаря ти! Твоят коментар е вдъхновяващ! Човешката душа е най-хубавото и неизследвано кътче от човека, обичам да се лутам и да я изследвам! Тя е тази, която ме вдъхновява! Тя и моята муза разбира се!Благодаря ти!

но душата на човека си е негова, не е приятно да се луташ из нея и да я изследваш , т.е. да си правиш с чужда душа експерименти. Това дали го разбираш?
Не, не се заяждам. Въобще да не ти хрумва.

Знам, че не се заяждаш! Единствената душа, която изследвам е моята! Тя ми е достатъчна за цял живот! А моите герои са мои рожби! Деца на въображението ми! Техните души са част от мен! Експерименти не си права с чуждите души, дори да ми се разкрият аз само леко се докосвам до повърхността им, като внимавам да не оставя дори вълнички! Разбирам това, което казваш и повярвай ми не правя такива неща!

Ах, човече, почти се бях просълзила от факта на какво е способен един родител за детето си. И вътрешно се възмущавах, че си засегнал темата за правосъдието, за което хора с такива провинения биват осъждани за нула време, а големите престъпници винаги ги оправдават.
Не намирам думи да опиша колко ми хареса разказа ти, продължавай в същия дух :)).

Продължавам! Какво повече да кажа след този пост? Благодаря ти за красивото насърчение!:)

Приятелю ,чудесен разказ!!! Аз също ще почна да пиша един увлекателен и леко комичен разказ!!
Пожелай ми успех,че нещо се притеснявам
Поздрав от Феноменалния гробар до Белия вълк.

Благодаря приятел! Белия вълк има една дума за феноменалният гробар Дерзай! Вярвам, че ще се получи!

ако не беше този финал... не-знам-колко литра на кв.м. са ми заседнали в гърлото...
много хубав разказ!!
благодаря за емоцията

Изведнъж сълзите секнаха нали?Благодаря ти!:)

Благодаря, за пореден път ме остави без дъх. Браво, нямаш равен!!!

Удоволствието бе мое, както обикновено!Благодаря ти!:)