Адела погледна към върха. Изглеждаше толкова величествен и красив, а всъщност беше толкова далечен и недостижим. Влюби се в него след като гледа филм за този връх. От тогава той някак си неусетно се превърна във нейна фикс идея. Желаеше да го покори, да го изследва, да се наслади на неговите гледки, но отблизо. Сърцето й я теглеше към джунглата и към този заветен връх. А всичките и приятели и познати се опитваха да я разубедят. Как ли не я увещаваха да не го прави. Постоянно и обясняваха, че който е влезнал в тази местност никога не се е върнал. Не е добра идея да го прави без водач, сам самичка. Старите хора разправяха, че някаква черна прокоба тегне над върха и месността. Че е много млада за да се отказва от живота си. Но тя само се усмихваше и продължаваше да мечтае да покори върха. Сърцето и я водеше натам. И тайно от всички се подготвяше за експедицията. А в една слънчева сутрин предприе своето пътуване. Тръгна без да се обади на никого.
 Мразеше сълзливите истории. А и усещаше някакъв несигурност в себе си.
Не смяташе, че ще успее да издържи и някой можеше да я разубеди. Нейзвестното я привличаше и плашеше едновременно. Обече бе свикнала да преследва желанията си. Бе свикнала да покорява върхове. Този нямаше да е първият в нейният списък. Запали двигателя и докато го чакаше да загрее си представяше красивите гледки. Чу познатото бръмчене и даде газ. Подкара по магистралата с висока скорост, нямаше търпение. Не бе яхвала любимото си вярно возило от месеци. Джипът и не я бе предавал никога. Нямаше да го направи и сега. Скоро намали скороста, защото не бе необходимо да предизвиква съдбата и полицията разбира се. Привечер наближи Долината на сънищата. Тази местност беше разположена в подножието на така мечтаният връх. Тук често се отбиваха туристи. Но никога не навлизаха в гората. Страхуваха се. Мястото бе поддържано, явно някой се грижеше за него. Тя паркира до рекичката извираща от самият връх. Бавно разгъна палатката си и методично я сглоби. Измъкна спалният чувал и го постави вътре. Потърси съчки и запали огън, като внимателно постави около него камъни. Извади вечерята си и я приготви. Беше и приятно да слуша звука на щурците и пукота издаван от искрите на огъня. Унасяше я, когато чу и друг звук. Надигна се стреснато и разтърка очи. Огледа се. Нищо не виждаше. На всякъде около нея бе непрогледна тъмнина. На небето звездите светеха със студен блясък. А отблясъците на огъня си играеха с мрака. Създаваха причудливи и много красиви форми. Улисана в играта на огъня за момент забрави за звука. Съсредоточи вниманието си в огъня и остана смаяна от формите, които наблюдаваше. Играейки си с тъмнината и димът пламъците рисуваха най-различни същества и образи. Митични, загадъчни същества. Драгони, различни животни от животинският свят. Усети, че я плашат и същевремено привличат с мистиката която издават. За момент потръпна. А сетне отново потъна в тайнството на мрака. Не можеше да откъсне очи от това което наблюдаваше. Съзнанието й бе изпълнено от съвършеният свят. Чувстваше го близък. А той беше толкова далечен и красив. Може би този свят не съществуше ? Може би той бе само плод на нейната фантазия ?  Чувстваше се сякаш току що бе паднала в заешката дупка като Алиса в Страната на чудесата. Махна с ръка и отхвърли тези си мисли. Усмихна се.  Явно контакта с природата я караше да си фантазира. Или може би очакването за разходката в мистериозната планина изпъллваше въздуха около нея с мистерии и тя ги виждаше навсякъде. Изведнъж си спомни за странният звук който чу. Така се бе улисала в играта на пламъка, че изобщо беше забравила за него. Но сега трябваше да разбере от къде идва той. Искаше да знае какво я стресна. Започна да се оглежда. Взираше очи в тъмнината, но нищо не можеше да види. А усещаше нечие присъствие. Звукът се чу отново този път по-близо. Сега го разпозна безпогрешно. Беше го чувала и преди в сънищата си за това място. Вълчи вой. Инстинктивно погледна нагоре. Луната бе пълна. Излезе от палатката и се приближи по близо до огъня. Надяваше се той да я предпази. Тишината бе пълна, мракът сякаш се сгъсти още повече. Щурците бяха замлъкнали, дори бухалът и совата, който бе чула да разговарят преди малко бяха замлъкнали. Дали щеше да я нападне. Единствената и защита сега бе огъня. Страхът почна да си проправя път от свитият и корем към умът и в опит да го превземе. Може би трябваше да си вземе помошник, водач? Но никой водач не би я последвал нагоре в планината. Погледна в сенките на огъня сякаш търсеше спокойствие у тях.  Сенките бяха изваяли образ, един единствен, на доста едър вълк, който сякаш се прозяваше. Замахна с една пръчка и изображението изчезна. Воят на вълкът се чу отново, този път по-близо. Сякаш я проучваше. Извади телефонът си, но тук той нямаше обхват. Имаше и сателитен телефон, но той беше в чантата а тя бе в палатката. Но огънят бе далече от нея трябваше да извърви поне двадесет метра без закрилата на огъня. а не смееше не знаеше какви са намеренията му. В сенките на огъня отново се появи образа на вълк, койо се прозява. Бе чувала, че в такива случаи те не са опасни, но дали можеше да вярва на приказките а и образите, които виждаше не бяха действителни а обикновен пушек.
Обгърна колената си с ръце. Искаше да се предпази, но знаеше, че това няма да и помогне. Мислите й препускаха бясно. Отново започна да броди с поглед в тъмнината. Само ако знаеше къде е вълкът би могла да предприеме нещо. Би могла да отиде до палатката. Да се добере до телефона. Но страхът я сковаваше, а съзнанието й подсказваше, че трябва да бъде смела. Трябва да го открие къде се намира. Ослуша се. Воят бе замлъкнал, но ясно усещаше присъствието му, от напражението , което витаеше във въздуха. Струваше й се, че той е много близо до нея. Имаше усещане, че долавя неговото дихание. А това я накара да се свие още повече. Тялото й се сковаваше от страх, а сълзите потекоха неусетно. За първи път в живота си се чувстваше толкова безпомощна и безащитна. Но твърдо знаеше, че трябва да предприеме нещо. Не можеше да остави в лапите на страха. Той не беше добър съветник. Боязливо надигна глава. И тогава отново дочу  воя. Звучеше много близо, но ехото го разнасяше, а това още повече я объркваше. Напрегна поглед и отново се огледа.
И това, което видя я стесна. Лунните лъчи бяха очертали пътека между дърветата.
Примамваща, светла пътека. А в далечината виждаше ясно фигурата на вълк. Имаше усещането, че той я вика, че иска тя да го последва. Гледката бе толкова примамлива, че забрави за страха. Изправи се и бавно пое по пътеката.
Това беше лудост, но и цялото начинание си беше откачено. Очакваше нещо такова. Все пак се отби да полатката си и взе сателитният телефон. Пъхна го в един от многото си джобове. Светлината на ярката Луна осветяваше пътят и. Вълкът се извърна и тя видя наживо както той се прозя и застана да я чака. Беше черен с бяло петно което минаваше по перфектният център на гърбът му. Очите му бяха заобиколени с бели петна. Усещаше някакво притегляне и не можеше и не искаше да му устои. Вълкът се изправи и бавно тръгна към вътрешността на планината. Тя го последва. Определено поне за момента не я заплашваше опасност. Потърси фенерче в джобовете си и намери едно, макар, че не и трябваше такова, но обичаше да е подготвена. Откъде да предположи, дали тази светлина нямаше да изчезне? Скоро пътеката тръгна нагоре. Навлизаше в прокълнатата според легендите планина. Отново усети онова познато чувство на нетърпение в корема си и усили ход. Вълкът също ускори пред нея сякаш усетил ентусиазмът и.
Следваше го от разстояние. Не смееше да се приближи по-близо до него. Страхуваше се, че ще наруши крехкото равновесие установено между тях. Не искаше то да изчезне. Боеше се, че ако наруши синхрона по между им магията ще се изпари. Усещаше, че е дошла точно за това. Вървеше след него безмълвно и следеше с възхищение движенията му. Имаше някаква грациозност в тях. Някаква премереност и същевременно бяха съвършени. За момент си помисли, че това е най-съвършеното живо същество което някога бе срещала. Но мислите и бяха прекъснати от зовът на бухала. Спря  и стреснато се огледа. Бе загубила представа за времето и мястото , където се намираше. Потърси с поглед птицата, но вниманието й бе привлечено от това което я заобикаляше. В първият миг  се стъписа от видяното. Беше заобиколена от гъста, здраво сплетена вековна растителност. Но когато отмина първото впечатление пред Адела се разкриха причудливи форми. Вековни дървета гордо издигаха стволовете си нагоре. Преплитаха нежно короните си и сякаш образуваха призрачен тунел. Около стволовете им се бяха увили ласкаво лиани. И сякаш ги закриляха в съвършенна симбиоза. Във въздуха се носеше ухание на влага и азалия. От някъде се носеше тих ромон на поток. Усети движение. Обърна се в посоката от която то дойде. И видя вълка. Стоеше и търпеливо я чакаше. А погледат му я пронизваше. Усмихна се и тръгна бавно към него. Настроението му издавано от изражението му беше доволно.Той търпеливо я изчака да се приближи по-близо, а след това се обърна и продължи да я води към неизвестното.
Опашката му сочеше право нагоре. Той се придвижваше с някаква гордост, сякаш всичко наоколо му принадлежеше. Спомни си в някаква статия, която беше чела отдавна. Алфа мъжкарите, водачите на глутницата така демонстрираха превъзходството си над останалите. Усмихна се. Това, което и се случваше  беше тайнствено и непонятно. Самата идея беше ненормална, но и напълно естсетвана за нея. В далечината започна леко да изсветлява. Огледа се, не беше изгрева, беше рано за него. Звездите все още светеха ярко на небосклона, сякаш наблюдаваха нейното приключение. С душата си усещаше, че бе дошла за това и нищо нямаше да я спре. Усети, че нещо мокро бе докоснало коляното и. Наведе се вълкът бе спрял и я бе докоснал с муцуна. Езикът му се подаваше леко от устата му и той се усмихваше. Тя се дръпна леко и го огледа. Той погледна към светлото място, което се очертаваше в края на една група от дървета. После погледна към нея сякаш да и покаже, че е близо. Изправи се и застана до нея. Тя го погали и той се прозя от удоволствие. След което отново тръгна към светлото петно в края на малката горичка. Огледа ги бяха по-различни от останалите. Сякаш бяха по-стари, кората им беше червеникава. Докосна едно от тях. По тях имаше полепнал някакъв мъх, който им придаваше странният цвят. Избърса се бързо в панталоните си, не трябваше да рискува. Потърси вълка с поглед и го последва. Светлината се усилваше.
А пътеката започваше да стеснява. Извиваше се като змия и все по стръмна ставаше. Адела вървеше като в транс. Не откъсваше поглед от вълка и светлината.Имаше усещането, че е попаднала в някакъв магичен свят. Спря за момент и се огледа. Обърна се назад и видя, че зад гърба й има гъста непроходима растителност, обвита в лека мъгла. От пътеката нямаше и следа. Погледна озадачено към вълка и в погледа му прочете, че трябва да му се довери и да продължи да го следва към светлината. Поколеба се за момент. Но очите му я пронизваха и вдъхваха вяра. Той се обърна бавно и леко продължи да върви напред. Направи няколко крачки и спря, отново я погледна. Тя отново тръгна след него и продължи да следва пътя. Адела вървеше след вълка, а стомахът и бе свит на топка. Усещаше сърцето си как бие лудо, но този път не бе от страх. А беше от вълнението което предизвикваше в нея неизвестното. Разтрепера се цялата. Опитваше се да се успокои, но опита се оказа безуспешен. Вълкът усети напрежението й и спря. Стоеше на едно място и я гледаше. Наблюдаваше емоцииете които преминаваха през нея и я изчакваше да се приближи до него.Когато се изравниха я близна леко по ръката. Сякаш искаше да я успокои. А сетне леко я побутна. Погледна към вълка и видя, че й дава знаци да погледне напред. Вдигна бавно очи и това което видя я смая. Бяха пред входа на една пещера, а от нея се носеше примамливо сияние.
Дали трябваше  да влезе вътре? Погледна към вълка, сякаш очакваше отговор. Той гледаше към светлината в пещерата. Адела си спомни за поверието. Лек страх прониза костите и. Любопитството и обаче бе по-силно. И не можеше да му устои. Вълкът вече се бе приближил до входа и бе клекнал пред него изплезил език. Светлината отзад мяташе призрачната му сянка, която сякаш стигаше до него. Напомни му на димът излизащ от догарящият огън преди да го последва. Колебаеше се. Цялото и същество крещеше да не прави тези крачки към вътрешността. Въздъхна и кимна. Взе решение. Бе стигнала до тук и не мислеше да се отказва. Бавно с почти религиозен боязън последва вълкът. Когато той видя, че тя го следва се изправи и влезе в пещерата. Светлината я заслепяваше и тя не можеше да го види. Приближи се до самият вход. Бе много силна. Направи крачка и сякаш се озова в друг свят. Огледа се. Къде се бе озовала? Какво се случваше с нея? Усмихна се. Входът продължаваше надолу. Светлината се пречупваше в многобройни кристали висящи от свода и стърчащи от пода на пещера. Те бяха , които многократно усилваха светлината и и придаваха този мистичен син блясък. Вълкът я чакаше зад завоя от който се излъчваше странното сияние. Тя бавно тръгна към него внимавайки да не се спъне в някой от кристалите. Животното търпеливо я чакаше и само една прозявка издаде малко нетърпение. Тя ускори крачка и вълкът отново скочи, но този път остана да я чака.
Когато го наближи, отново я близна успокоително по ръката и леко я побутна . Адела го погледна и прочете в очите му, че трябва да продължи сама. За момент се поколеба, но събра смелост и продължи напред. Трябваше да разбере, какво се крие там. Любопитството и я тласкаше напред. Вървеше внимателно, защото имаше кристали на всяка крачка и можеше да счупи някой. Леко се обърна назад и видя, че вълка беше оплезил език и и се усмихваше. Отвърна му и продължи да върви напред. Пътеката започваше да се разширява. И след десетина крачки видя някакви странни знаци по стената. Вглеждайки се по-внимателно видя, че са рисунки, които разказваха някаква история. Започна да ги разглежда с интерес. Изобразяваха сцени от живота на вълците. Но не бяха точно типичните за една глутница. Поне тя така смяташе. Една скална рисунка привлече по силно вниманието й. Приближи се по-близо за да я разгледа внимателно. Май тя бе ключът към загадката на планината. Изобразяваше племенен съвет. Но имаше нещо странно в него. Взря се внимателно. Този съвет бе от вълци. Бяха заели поза все едно се молят. Муцуните им сочеха нагоре и те сякаш виеха. А в средата на кръгът стоеше той. Вълкът който я бе довел до тук. Позна го по белите петна около очите. Смая се от образа който видя . Защо част от него бе човешка, долата. В лапите си държеше кристал от който излизаше ярко сияние. Сиянието отваряше призрачен тунел. Водещ на някъде. А около водачът  имаше малки вълчета. Които го обикаляха. Личеше си, че са по-специални. Вероятно бяха негови рожби. Нямаше време да асимилира информацията която получи от картината. От центъра на пещерата се разнесе вой. Беше мощен и призоваващ. Усети, че трябва по-бързо да откликне на призива. Забърза крачка и излезе от галерията. Отново попадна в по-тесен коридор. И след него се озова в централната галерия. За миг  се заслепи от ярката светлина която струеше от нея. За момент затвори очи и когато ги отвори го видя. Седеше в центъра на галерията. Наполовина вълк наполовина човек. Около него радостно подскачаха малките  вълчета. Същите като от картината. A в ръката си държеше кристал. От който хаотично излизаха светлини. Пречупваха се . Получавайки се игра на светлината. Те се завъртаха стихийно и образуваха тунел. Потърси с очи, погледа му и усети призива му. Влиянието на кристала върху нея рязко се засили. Той я привличаше неудържимо. Отпусна се и се остави на водовъртежа с усещането, че бе стигнала до края на това пътешествие. Завъртя се във вихъра на светлината.
В следващият момент тя се озова на друго място. Леко замаяна от бликащите от нея емоции се огледа. Примигна за да свикне със светлината. Беше по-ярка, защото беше днневна. Пред нея вълкът постепенно добиваше човешка форма. Вълчетата не се виждаха никъде. Тя се огледа. Беше в красива гора. Джунглата бе изчезнала и заменена от красиви многовековни иглолистни дървета. Покрити със същия специфичен мъх  като джунглата отвъд пещерата. Трансформацията пред нея бе почти завършена. Мъжът бавно се изправи. Бе загърнат с вълча кожа. Със зелени очи изострено излъчване, което напомняше излъчването на нещо диво и необуздано в него. Усмихна се и кучешките му зъби се показаха. Косата му бе сива като вълча козина и също толкова гъста. Тялото му бе мусколесто и стегнато. Когато се усети, че го оглежда се изчерви. И отмести поглед. Очите му бяха силни и сякаш четяха директно в душата и. Обаче в този поглед имаше и нещо хишническо. Потръпна леко. Усети, че трябва да каже нещо. Прокашля се и истърси:
-Аз съм Адела.
Прозвуча глупаво, но какво да каже.
-Зная коя си, дъще на планината. Ти чу нашият зов. Всеки, който би гледал този филм, можеше да го чуе, ако носи планината в сърцето си.
-А вие сте...
-Аз съм, как се казва на ваш език....ммм, портиерът, твоят водач. Този, който трябва да те преведе отвъд.
-Отвъд къде?
-Спокойно, говоря за този свят. Нашият свят. Ти носиш този свят в сърцето си. Ти си една от нас.
-От вас...- промърмори тя и тръгна бавно към него. А очите и бяха втренчени в кристала. Беше добил зеленикав отенък. Напомняше й на очите на мъжа. И я привличаше неустоимо. Имаше някаква тайна в него. А сърцето й подсказваше, че ако се приближи до него ще разбере тайната. Отклони за момент вниманието си и погледна към мъжа. А очите му я насърчаваха. Подсказваха й, че трябва да отиде до кристала и да разбере какво ще и каже той. Адела продължи да върви напред.И колкото повече приближаваше до него, толкова повече се засилваше неговото излъчване. Когато го доближи. Инстинктивно сложи ръцете си върху кристала.Усети топлината му. Беше приятна. Вгледа се в него и пред очите й започнаха да се преплитат два свята. Виждаше себе си. Виждаше живота си преди да предприеме пътуването за Долината на сънищата. Наблюдаваше приятелите си. Усети че те се тревожеха за нея. Адела се натъжи. Не можа да се сдържи и заплака . Липсваха й. Липсваше и смехът им, закачките им, загрижеността им. Явно този кристал съумяваше да усилва емоциите, нейните и на другите. През сълзи продължаваше да гледа в кристала. Постепенно сълзите спряха. Не можеше да откъсне очи от образите. Приятелите и, изчезнаха. Отново наблюдаваше себе си, но в един друг свят.
Тя имаше ново семейство. Около нея имаше пораснали дечица. Имаше съпуг загърнат с вълча кожа.
Тя откъсна поглед от кристала.
-Тези вълчета дето видях около теб ...?-премълча останалата част, но въпроса беше ясен.
-Те са мои деца.
Живеят с майка си отвъд, тя е моята алфа женска. Докато не пораснат не могат да преминат отвъд. Аз съм водачът на глутницата алфа мъжкарят. В твоята кръв е заложено да станеш алфа женска, сега си само бета. Втора по-ранг, но ще сложиш начало на нова глутница.
-А какво трябва да направя?
-Трябва да избереш. Дали да останеш тук и да избереш това, което винаги те е теглило към планината. Вътре в себе си ти си дете на ноща. Ти си вълчица. Замисли се и ще разбереш. Неясният копнеж към луната, недоволството от обичайният живот. Всичко това, стремежът ти към тази пътека е заради това. Ти си вълчица, вътре в себе си.
-А моят предишен живот? Какво ще стане с него?
-Ако искаш може да се върнеш при него, достатъчно е да докоснеш кристала и той ще те отнесе пред пещерата. Тогава обаче, това, което знаеш няма да го забравиш, винаги, ще те тегли насам. И ще си неудоволетворена в този живот, но винаги може да се върнеш при нас. В планината има много пещери като тази и можеш да влезеш чрез всяка една отвъд. Водачът на съответната глутница може да те преведе отвъд. Само алфа и бета екземплярите имат право на малки и те ги отглеждат в тази и други пещери. Само те имат право да приемат нови членове на глутниците. Ти имаш това право. В теб има неподозирана сила. И тя винаги ще те тегли тук, защото ние сме истинското ти семейство.
Мъжът замлъкна и я погледна. Адела се замисли. Това, което се случваше с нея обясняваше някои странни случки в детството и.
-А как аз мога да се присъединя, при положение, че съм родена човек.
Водачът се усмихна, кучешките зъби проблеснаха леко хишнически на слънцето.
-Част от нас се отцепи и отиде при хората, защото им липсваше, обикновеният живот. При нас няма телевизия, радио, телефони и прочее. Нямаме нужда от техника. Имаме други начини да се забавляваме. Обаче не всички са доволни от това. Някои харесват отвъдният живот. Не спираме никой. Баща ти явно е бил алфа мъжкар в нашият свят.
Адела си спомни баща си, не го бе виждала от години. Той никога не и бе позволявал да ходи по-планини и гори. Тя обаче винаги се бе стремяла към тях. Сега това обясняваше защо. Той бе искал да я задържи при себе си.
-За това баща ми...-отново не довърши изречението.
-Да за това, не те е допускал до дивата природа. Усетил е, че искаш да се върнеш към корените си.
Адела се чувстваше разкъсана. А трябваше да избере. Новият живот, който водачът и предлагаше беше рпримамлив, винаги бе искала нещо такова. От друга страна имаше толкова много въпроси към баща си.
В този момент един вълк скочи към водачи и се озъби насреща му. Ръмжеше и не отстъпваше. Водачът също се озъби и изръмжа. Вълкът постепенно започна да се трансформира. Скоро пред нея се изправи баща и.
-О Кадел, добре дошъл, радвам се да те видя след толкова години, станал си по -силен. Водачът се усмихна.
-Тате, какво правиш тук?-извика Адела.
-Стой далеч дъще, остави аз да се оправя.
-Но тате аз искам това.
Баща и се обърна и и се озъби. Тогава нещо стана с нея. Тя показа зъбите си и изръмжа. Баща и стрестнато отстъпи.
-Станала си силна. Сигурна ли си, че искаш това.-в очите му се четеше болка.
Адела не можеше да повярва, на това, което бе станало. Тя бе започнала зда се превръща в една от глутницата, дори бе се превърнала в водач за момент. Почувства удоволствието от справянето с противника, въпреки, че бе баща и. Засрами се, но кръвта и още кипеше. Водачът също я гледаше леко учудено.
-Да тате, ще се виждаме, бъди сигурен в това. Няма да те оставя, както те остави мама. Винаги ще съм твоята дъщеря, само дето пораснах и поемам по своя път.
Баща и кимна.
-Добре дъще, ще те оставя, но винаги ще се ослушвам за твоя зов. Когато имаш нужда от мен започни да виеш ето така.
Разнесе се протяжен вой изпълнен със зов за нужда, за среща. Адела се включи към него и зави заедно с баща си, за първи път в живота си. Водачът също зави. След малко около тях се образува кръг от вълци, който се присъединиха и докато виеха се превръщаха в хора. Баща и спря:
-Твоето ново семейство те чака.-той кимна към останалите мъжки и женски представители.
-То е и твое семейство Кадел.-приближи се водача.
-Вече не, късно е за мен. -промълви той.
-Тате, аз ще те чакам тук.-промълви Адела и една сълза се откъсна от очите и.
-Ще идвам да те видя.-понякога. И не забравяй, когато имаш нужда ме викай като споменаваш моето име. Вече знаеш как е на езика на вълците.
-Да тате.-усмихна се през сълзи тя. Баща и извади своят кристал и сложи ръцете си на него. Водовъртежът от светлина, го погълна и с едно последно пукване изчезна и кристалът.
-Време е да вървим.
Тя последва водача а останалите и направиха път. Усещаха силата и. Трябваше да свикне с това. С новите инстинкти, за оцеляване, за семейство, за търсене на алфа мъжкар, защото в себе си тя усещаше, че се превръща в алфа женска. Усмихна се, харесваше и това ново начало. Сякаш винаги бе мечтала за него.

Ето ни! :)Благодаря колежке, страхотно се получи благодарение на теб! Получи се страхотно!:) Почувствайто зовът на глутницата!

Благодаря ти, че ме допусна до вълчия свят!

всеки е добре дошъл!:)

Явно и двамата сте привлечени от мистично-фантастичното писане!

Вълкът във всеки от нас понякога надделява! Дали за добро или зло може да се спори! Предполагам, че мисълта "Човек за човека е вълк" ви е помогнала при написването на разказа?

Поздрави и за двамата!!

този израз, го има заложен наистина в разказа ни! Вълкът, се е научил да се оправя сам, а в някои аспекти като общество глутницата е по-добре подредена от човешкото общество!:) Но вълците са си вълци а ние хора! И все пак техният свят е толкова омагьосващ!

И в други твои разкази го има това преклонение и уважение към вълците! Не напразно си си избрал тоя НИК!

не напразно е! Между другото добре дошла в моята глутница!:)

преживяване и затова ще замълча!
Скоро и аз изживях нещо подобно!

си доста права! Аз открих същността си, е не по-този начин, но има нещо такова! Дано и при теб е било съпроводено с нещо подобно а именно с саооткриване!

Харесва ми да чета работотите ти. Тази специално доста ми хареса. Въпреки туристическата част явно не писана от човек с много опит. Любопитно, повечето хора не обръщатвнимание на истинктите на човешкия род и дори ми се е случвало да споря, че човешкият род е част от животинския свят на земята. Повечето хора дори не забелязват колко голяма роля играят вродените им инстинкти в живота им.

с ловенето на риба, а не с туризма!:) Така е не обръщаме, но истината е, че всеки един от нас има представител на животинското царство в себе си, м душата си! Благодаря ти!

Толкова крастота и мистика на едно място! Имате наистина невероятно въображение, поздрави!

Мистиката и красотата са навсякъде около нас! Просто я показахме!:)

с гигантско въображение..
поздрави и на двамата!

за тези хубави думи! До сега "гигантско" не бяха наричали моето въображение! Накара ме да се почувствам страхотно! Поздрави от нашия тандем!

Получило се страхотно , самодиво и пленяващо !Странни желания, опасни вълнения и трепетни очаквания ?Ако продължа няма да ми стигне и един час за коментар, така че нека бъда кратка !
Поздравления за двамата автори за оригиналния разказ и моето предложение към тях е " Понеже сте доста добър екип - да обедените блоговете си в един "
Не говоря за съжителство и брак , а за общ блог !
Някакви възражения ?
Отделно в двата си самостоятелни блога си публикувайте индувидуални творби !
Слънчеви усмивки и на двамата!И помислете за новия общ блог !

идеята ми харесва! Нека се изкаже и essy и ще видим и може би ще направим общ блог!! Зарадва ме с този коментар! И си права, отдавна трябваше да напиша нещо такова и благодарение на колежката успяхме да го направим! Вълчият свят е толкова увлекателен, след като го разбереш и проникнеш в неговите тайнства той те понася и не можеш да се спреш!

Но, гледай да спреш навреме и да не влезеш в някой капан !

не се притеснявай, вълкът в мен е нащрек!:)